КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Анархизмът и историята

Клишираната представа за типичния анархист се появява малко преди Първата световна война, което, ако се замислите, е много интересно. Стереотипният анархист е обрисуван като трескав, провалил се човек, който използва своята политическа идеология като правдиво прикритие на жажда си за насилие. Той твърди, че желае освобождението на света от тирания, докато на практика всичко, което иска да прави е да троши кокали и да отнема животи.

Обикновено гледаме на този анархист като на вид терорист, който се определя като човек, посветен на употребата на насилие за постигане на политически цели. Ние поставяме и двата типа в същата категория, в която поставяме и тези, които организират военни преврати срещу съществуващи правителства.

Само че, ако разбием тези представи до техните съставни части, изглежда почти невъзможно да измислим определение за тероризъм, което не включва и политическите лидери, или поне политическия процес.

Актът на война сам по себе си е опит да се постигнат политически цели чрез употреба на насилие – анексиране на собственост, овладяване на нови данъкоплатци или събаряне на чуждо правителство. Той винаги изисква правителство, което иска и има възможност да увеличи употребата на насилие срещу собствените си граждани чрез увеличаване на данъчната тежест и/или наборна военна служба. Дори защитата на държава от нападение в крайна сметка изисква увеличение на употребата на сила срещу местните граждани.

И в крайна сметка как можем да отделим тези извън политическия процес, които използват насилие, за да постигнат целите си от тези в рамките на политическия процес, които използват насилие, за да постигнат целите си? Това остава, меко казано, трудна задача.

Удивителното в митологията за „злите анархисти”, а това е митология, е, че дори да приемем този стереотип, огромната разлика в броя трупове на сметката на анархистите и техните врагове остава удивително изкривена в представите ни.

Анархистите в периода преди Първата световна война са убили, вероятно, не повече от дузина души, като почти всички са глави на държави или техни представители.

От друга страна, държавните глави и техните представители са причинили смъртта на над 10 милиона души само през Първата световна война.

Ако ценим човешкия живот, както всеки разумен и морален човек би трябвало да прави,то  тогава да се страхуваме от анархистите, вместо от политическите лидери е като да се страхуваме от внезапно самозапалване вместо от сърдечна болест. В категорията „причиняващи смърт”, един единствен правителствен лидер надминава хиляди пъти всички анархисти, взети заедно.

Това изненадваща перспектива ли е за вас? Е, това се случва, когато погледнете към фактите, вместо да слушате историята на победителите.

Друг пример би бил обективното разглеждане на убийствата и насилието в Америка през 19-ти век. Типичната история за „Дивия Запад” е, че това е била земя, населена с крадци, бандити и убийци, където само „тънка синя линия” от самотни местни шерифи стояла между безпомощните граждани и безкрайните хищнически набези на смугли и небръснати злодеи.

Обаче, ако погледнем към фактите и сравним спадащите нива на убийства през 19-ти век спрямо 600-те хиляди убийства, извършени от  Гражданската война, водена от правителствата, виждаме, че шерифите не са се вълнували толкова от защитата на безпомощните граждани, колкото от това да поднасят техните пари, животи и деца на държавата чрез брутално налагане на данъчна и наборна робия.

Разглеждайки една институция като робството, виждаме, че тя оцелява, крепейки се на две основни подпори – покровителствена и всяваща страх митология и прехвърлянето на цената за поддържането му на другите.

Какви оправдания са били използвани, например, за поробването на черните? „Теглото на белия човек” (да се грижи за черните като за изоставени деца, бел. прев.) или нуждата да се „християнизират” и цивилизоват тези диви езичници – това е снизхождението – и също, тъй като ако се освободят робите, плантациите ще загинат на момента, белите жени ще бъдат брутално изнасилвани и всички безкрайни мъчения на насилието и разрушението ще налегнат обществото – това е пък митологията за всяване на страх!

Робството като институция нямаше как да оцелее икономически, ако собствениците на роби трябваше да плащат реалната цена за това да притежават роби. Прехвърлянето на цената за хващането, затварянето и връщането на избягали роби върху данъкоплатеца е единственият начин робството да остане доходоносно. Разбира се, необходимостта от използването на политическа принуда, за да се направи робството доходоносно създава голямо търсене за митологически „прикрития” или идеологически отвличания на вниманието от насилието в сърцето на институцията на робството. Насилието винаги изисква интелектуализиране и това е причината правителствата винаги да искат да спонсорират висшето образование и да субсидират интелектуалците. Ще се върнем на тази тема по-късно.

Дори и извън войните, само през 20-ти век над 270 милиона души са убити от своите правителства. Сравнено с няколкото дузини убийства, извършени от анархисти е трудно да се види как фантазията за „злия анархист” е възможно да продължи да съществува след сравнението на малката купчина тела до виртуалния Еверест на смъртта, натрупан от правителствата само през 20-ти век.

Ако се притесняваме от насилие, убийства, кражби и изнасилвания, със сигурност трябва да се съсредоточим върху тези, които извършват най-големите злини – политическите лидери,  вместо върху тези, които им се противопоставят, дори и по погрешен начин. Ако приемем, че политическите лидери убиват човечеството в стотици милиони, тогава вероятно можем дори да проявим малко симпатия към тези „зли анархисти”, точно както бихме я проявили към човек, застрелял развилнял се убиец.

 

Текстът е извадка от книгата на Стефан Молиню – „Анархията в ежедневието“, която можете да свалите безплатно от секция Книги в сайта.

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares