КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Чрез политически реформи към анархия?

Гласуване на избори

У хората има огромен страх или, за да сме точни, голямо желание по отношение на изоставянето на тази системата, когато съществува възприятието, че вместо това можем да я реформираме.

Казват ни, че демокрацията е каша: политиците обслужват специални интереси, приласкават гласоподавателите с „безплатни” неща, манипулират валутата, за да избегнат увеличението на преките данъци, създават безкрайни и нерешими проблеми в сферите на образованието, социалната сфера, затворническата система и т.н., но нека не изхвърляме бебето заедно с водата от коритото! Ако имаш добри идеи за това как да се подобри системата, трябва да се ангажираш, а не да стоиш удобно на стола си и да критикуваш всичко, което ти види окото! Една от редките привилегии на живота в демокрация е тази, че всеки може да се включи в политическия процес – от това да участва в борда на местното училище до това да е премиер или президент на цяла държава! Кампании за петиции, спонтанен активизъм, блогове, асоциации, клубове и т.н. – има безброй начини да се включиш политическия процес.

Предвид степента на обратна връзка, достъпна за средностатистическия гражданин, няма особен смисъл да се агитира за промяна на системата като цяло. Тъй като системата е толкова гъвкава и нагаждаща се, трудно е да си представим, че може да бъде заменена от която и да е друга по-гъвкава система. Ето защо практическият идеал за всеки, интересуващ от промяна в обществото е да изкара идеите си на „пазара” на демокрацията, да види кой ще ги възприеме и да прокара визията си чрез системата – мирно, политически, демократично.

Това е наистина страхотна приказка, която има един „малък” недостатък – няма нищо общо с демокрацията.

Когато мислим за един наистина свободен пазар, известен още като „свободният пазар”, ние разбираме, че няма нужда да работим с години, да се откажем от десетки хиляди долари приход, за да задоволим нуждите си. Например, ако искам да пазарувам вегетарианска храна, няма нужда да прекарам години в лобиране на местния супермаркет, или да се присъединя към някакъв полу-ефективен надзорен съвет, да забивам агитационни табели по дворовете, да пиша писма и да уговарям всеки в квартала. Всичко, което трябва да направя, е да отида и да си купя малко вегетарианска храна – на място или по интернет.

Ако искам да се срещам с дадена жена, не ми се налага да лобирам в целия квартал, да накарам хората да подпишат петиция, да изнеса вдъхновяващи речи за своите качества като приятел, да посветя години от живота си, опитвайки се да получа колективно одобрение за това да я поканя на среща. Всичко, което се иска от мен е да я поканя на среща и да видя дали ще ми отговори с „Да”.

Ако искам да бъда лекар, няма нужда да прекарам години да лобирам пред всеки лекар в държавата, за да получа одобрение от мнозинството за моята кандидатура. Не ми се налага да вървя по този път и когато искам да се преместя, да карам кола, да си купя книга, да планирам пенсионирането си, да отида да живея в друга държава, да науча даден език, да си купя компютър, да избера да имам дете, да започна диета, да започна да тренирам, да започна лечение, да даря пари и т.н.

Ето защо е ясно, че на хората им е „позволено” да взимат важни и животоопределящи решения без да се консултират с мнозинството. Огромната част от нашия живот е експлицитно недемократична, поне докато ние страстно браним правото си да взимаме собствени решения и да правим собствените си грешки, без да ги подлагаме на проверка и одобрение от другите. Как става така, че ни е „позволено” да избираме за кого да се оженим, дали да имаме деца и как да ги отглеждаме, но ни е забранено със сила да избираме къде децата ни да посещават училище (в САЩ и другаде, бел. прев.)? Защо всяко решение, което води до решението за това как да си образоваме детето, е напълно свободно, лично и антидемократично, но в момента, в който детето ни има нужда от образование, напълно противоположната методология бива натрапена на семейството със сила? Защо свободната анархия на личните решения е такъв морален императив за всяко решение, което води до нуждата на детето от образование, но след това свободния анархичен избор става най-голямото възможно зло и на нейно място идва принудителната власт?

Има една много цинична част от мен, което не означава, че цинизма ми е неправилен, която казва, че причината да няма директна намеса в правенето на деца е защото по този начин хората ще имат повече деца, които са нужни като данъкоплатци на държавата, по същия начин, по който млекопроизводителят има нужда кравите му да се размножават. Тези, които извличат изгоди от политическата власт имат нужда от нови гласоподаватели, но със сигурност не искат независими, критични и рационални данъкоплатци, тъй като това е точно обратното на това да си данъкоплатец. Ето защо те не се месят в правенето на деца, само в образованието им – както отглеждащия гъски не се меси на снасянето на яйца, но винаги подрязва крилата на всички гъски, за да ги държи живи и да печели от тях.

 

Текстът е извадка от книгата на Стефан Молиню – „Анархията в ежедневието“, която можете да свалите безплатно от секция Книги в сайта.

Снимка: Ben Garrison @ http://garrisongraphics.blogspot.com/

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares