КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Защо е трудно да се помага на безработните чрез социална политика или благотворителност

Просякиня

или защо проблемите, описани за пореден път от парламентарна комисия в началото на 20-ти век са все така нерешени и в началото на 21-ви век.

В тази статия ще пресъздам с извадки и цитати интересните наблюдения и изводи на комисията, създадена за обсъждане на промени в закона за бедните на Великобритания (Poor Law) през 1905 и по-точно на малцинството сред комисията, т.е. т.нар. Доклад на малцинството (Minority Report) от 1909 година. Отчетът е много прогресивен (в политическия смисъл) за времето си, издаден е и като отделна книга, от която са продадени над 25,000 копия.

Този доклад е изключително важен, тъй като дава началния тласък за създаването на модерната т.нар. „социална държава“ във Великобритания, която читателите на този блог по-правилно ще разпознаят като „антисоциална държава“. Любопитно е да се види колко малко са се променили проблемите пред законодатели и частни филантропи. Считам, че статията ще е полезна за всеки, който се интересува от решения на проблема с бедността и безработицата. Освен това е поучително четиво по отношение на провала на държавните мерки и „неочакваните“ последствия от законодателни инициативи. Същите проблеми могат да се пренесат и при законодателството в много други сфери.

В статията ще се огранича до втората част от доклада, която е 362 страници и засяга безработните. В първата част, която е 656 страници се разглеждат други казуси на социално подпомагане – деца, болни, инвалиди, хора с умствени проблеми и др.

Исторически контекст – закони за бедните във Великобритания

За да се разбере докладът е необходимо кратко въведение в историческия контекст, в който е писан. Исторически първите закони за бедните във Великобритания датират от 1536г. През 1601г. кралица Елизабет приема специален закон за бедните, който се счита за първият отделен законодателен акт в тази посока.

С него се създава система, администрирана на общинско ниво и заплащана от местните данъкоплатци. Помощта за тежко болните и старите, т.нар. „безсилни бедни“ е под форма на заплащане, храни или дрехи, също известна като „помощ навън“. Някои възрастни хора е можело да се настанят в домове за бедни, но обикновено това са частни благотворителни организации. В същото време просяците, способни да работят, но отказващи да го правят, биват настанявани в Поправителни домове или подлагани на бой, за да бъде променено поведението им. Осигуряването на храна и дрехи за много от работоспособните бедни в трудови домове е по-скоро изключение и тази система се развива по-късно. Законът от 1601г. казва, че деца и родители са отговорни едни за други и че възрастни родители следва да живеят с децата си.

Системата позволява деспотично поведение от страна на надзирателите на бедните. От друга страна се е считало, че тъй като познават нуждаещите се, те ще могат да правят разлика между заслужаващите и незаслужаващите бедни, правейки системата както по-хуманна, така и по-ефективна, поне в началото. По това време населението е малко и всеки познава почти всеки друг, поради което обстоятелствата на хората са известни и работоспособните бедни, отказващи да работят, не са можели да искат помощи. Системата осигурява обществена стабилност, но към 1750г. е било необходимо да се промени, за да се справи с увеличаващото се население, по-високата подвижност и вариацията на цените между регионите.

Законът от 1601г. иска да се справи с уседналите бедни, които се оказват временно безработни – счита се, че те ще приемат помощи в приют или извън него. Законът е трябвало да се справи с просяците, които се считат заплаха за обществения ред. През 1607 се създават поправителни домове във всяка община, но тази система е отделна от системата по закона от 1601 година, която прави разлика между уседнали бедни и скитници.

Имало големи различия в прилагането на закона и поради това – тенденция бедните да се местят към по-щедри общини, обикновено в градовете. Съответно, когато стария закон не работи се прави нов и това е Законът за уседналостта през 1662 година, също известен като Закона за помощи за бедните, който казва, че само уседналите жители на общината могат да получават помощи. Уседналостта ставала чрез раждане в общината, брак или чирачество.

Очаквано, законът имал „неочаквани“ странични ефекти – намаляване на мобилността на труда чрез обезкуражаване на бедните да напускат общината, за да търсят работа. Също така, те подтикват бизнеса да създава краткосрочни договори, примерно за 364 дни, така че служителят да не може да стане получател на помощи.

Просяк

Кандидатите за помощи трябвало да докажат уседналост. Ако не можели, биват премествани до общината най-близка до мястото им на раждане, или в която могат да докажат някаква връзка. Някои бедни биват премествани на стотици мили. Въпреки, че общините, през които минават нямат отговорност за тях, все пак трябвало да им осигурят храна, вода и подслон за поне една вечер. През 1697г. се прокарва закон, който изисква просяците да носят значка от червен или син плат на дясното рамо с бродирана буква „P“ (от „pauper“) и инициала на тяхната община. Практиката обаче скоро спира да се прилага.

Движението на трудовите домове започва в края на 17-ти век с установяването на Корпорацията за Бедните в Бристъл, основана със закон през 1696г.. Корпорацията изгражда трудов дом, който съчетава настаняване и грижа за бедните с поправителен дом за дребни престъпници. Следвайки примера на Бристъл, 12 други града основават подобни корпорации през следващите две десетилетия. Тъй като основаването на тези корпорации изискват отделен закон, не са подходящи за малки градове и отделни общини, но скоро след това те започват да правят такива институции на доброволни начала. Към 1776г. има около 1912 такива в Англия и Уелс, настаняващи близо 100,000 бедни.

След земеделските бунтове през 1830г. при които земеделски работници разрушават вършачките и нанасят други щети на различни земеделци и стопанства, се свиква комисия за закона за бедните и тя предлага новият закон да се води от следните принципи:

  • „по-малка приемливост“: бедняците трябва да влизат в трудов дом при условия по-лоши от условията на най-бедния свободен работник извън трудовия дом
  • „теста на трудовия дом“: помощи трябва да се дават само в трудовия дом. Реформираните трудови домове трябва да са неприветливи, така че всеки, които може да се оправя извън тях, да избере да не влиза тях.

При въвеждането на новия закон, обаче, той е значително омекотен. Горните две идеи изобщо не се споменават, а препоръката на кралската комисия да не се дават помощи извън приютите се въвежда, но с известни изключения. Докладът препоръчва да има отделни домове за възрастни, тежко болни, деца, трудоспособни жени, трудоспособни мъже. Докладът също така гласи, че общините трябва да се обединят в съюзи, за да се разпределят разходите за трудовите домове (нещо, което те вече правят доброволното от десетилетия) и че трябва да се създаде институция, която да налага мерките. Законът е подписан през 1834г.

Законът цели да намали тежестта за данъкоплатците и се счита за опит от правителството да спечели гласовете на класите, на които им е дадено право на глас чрез „Законът за представителството“ от 1832г., с който хората с право на глас се увеличават от 5,000 на 65,000 души. Въпреки, че целта на закона е да намали данъчната тежест, една зона, която остава непроменена е начинът на финансиране на системата по Закона за бедните, която продължава да се финансира чрез процентен данък върху средната класа, която притежава недвижимо имущество.

Въпреки, че законът не забранява всички помощи извън приютите, той гласи, че работоспособни хора могат да получават пари или друга помощ от властите само в трудови домове. Условията в домовете следвало да бъдат сурови и да отказват хората от това да търсят помощи.

По различни причини, части от закона не биват въведени на практика. По-малък прием на хора понякога е невъзможен без да уморят бедняците от глад, а високата цена за построяването на трудовите домове, която в крайна сметка трябвало да бъде платена от данъкоплатците, означавало, че раздаването на помощи извън приютите оставало популярна алтернатива. Въпреки усилията да се забранят тези помощи, общините продължават да ги предлагат като по-ценово ефективен начин за справяне с бедността. Две наредби – за „тест са работоспособност при даване помощи извън приют“ и заповед за „забрана на даване на помощи извън приют“ се издават именно с цел да се спре практиката.

При въвеждането на закона от 1834г. в индустриалния север на Англия – зона, която не е била взета предвид изобщо при изготвянето на закона, системата се проваля с гръм и трясък, тъй като много хора се оказват временно безработни, поради рецесии или намаляване на търсенето, т.нар. циклична безработица. Те не са склонни да влязат в трудов дом, въпреки, че това е единствения начин да получат помощ. В Нотингам се позволява изключение от закона и продължават да осигуряват помощи извън приютите.

Злоупотребите и недостатъците на системата са документирани в романите на Чарлз Дикенс и Франсис Троллоп, а по-късно и от Джек Лондон. Въпреки стремежите на реформаторите, законът не успява да направи трудовите домове толкова лоши като живота извън тях. Основният проблем е, че за да направят диетата на обитателите на домовете по-лоша от тази, която биха имали извън тях, трябвало да ги накарат да гладуват до неприемливи нива. Поради тази причина се намират други начини да откажат хората да влизат в домовете. Мерките варират от униформи като на затворниците, до разделяне на приютените – обикновено на мъжки, женски, момичешки и момчешки дворове.

Създаването на комисията за закона за бедните от 1905 година

Безредици заради висока безработица в Лондон през 1903-1904 водят до създаване на комисия за Закона на бедните и социални помощи, с цел да разгледа „дали и какви промени на Закона за бедните или промени в прилагането му, или ново законодателство за справяне с бедността, са препоръчителни“.

В 20-членната комисия скоро се очертават два непримирими лагера – този на парламентарното консервативно мнозинство и този на лейбъристкото малцинство. Мнозинството включва представителите на Агенцията по закона за бедните и шест членове на Обществото на благотворителните дружества. Обществото е основано още през 1869 и свидетелства за сериозната благотворителна дейност, развивана още тогава. Елен Бозанкет, водещ представител на обществото, набляга на самостоятелността на хората и иска да запази ролята на благотворителните дружества в осигуряване на помощи и да ограничи ролята на държавата.

Това е и основната нишка в доклада на мнозинството, с който, за съжаление, към момента не съм успял да се сдобия, така че това, което мога да кажа за него е от вторични източници.

Членовете на малцинството са лейбъристи от Фабианското социалистическо общество – Беатриче Уеб, Джордж Лансбъри, Франсис Чандлър и пастор Ръсел Уейкфийлд. Фабианското общество на Великобритания е водещ ляв тинк-танк и политическо общество със сериозно влияние върху политиката на страната повече от 120 години. Те са и основателите на Лондонския университет по икономика (The London School of Economics – официално The London School of Economics and Political Science) през 1900г..

Именно втората част на техният доклад, завършен 4 години по-късно през 1909г. с помощта на дузини, ако не и стотици разследващи, ще разгледаме по-долу.

1909 - The Minority Report of the Poor Law Commission Part II

Как помощите влошават обществените и пазарни отношения

Пишейки за условията около създаването на предишния закон 1834г., докладът гласи:

„В голяма част от страната и в най-значимите индустрии практически всички работници, дори в период на цветущо здраве, са хронично недостатъчно платени и недостатъчно заети – положение, което съществува половин век. За да се справят с това зло, мировите съдии в края на 18-ти век изобретяват т.нар. система за помощи (Allowance System), чрез която седмичните приходи на всеки възрастен работник автоматично се допълват от помощи за бедни до достигане на базово ниво за съществуване за него и неговото семейство. Този механизъм, до който се стига като алтернатива на въвеждането на минимална работна заплата, постепенно повлича цялото население на селските региони в лапите на Закона за бедните.

Фермерите, на които е осигурен постоянен поток на работници, намаляват заплатите. Работниците, като няма нужда да се опасяват за най-базовите си нужди, прогресивно намаляват качеството и количеството на работата си. Развалянето на характера и разрушаването на здравословните взаимоотношения между работодател и работник, в следствие на тази смесица от помощи за бедни и заплати, обезкуражава цяло поколение администратори на Закона за бедните.“ (стр.4)

Както се вижда, опитът да се помогне чрез външна намеса и регулация на пазарните отношения води само до ерозия и влошаване на тези отношения и на практика по-големи вреди. Разбирайки това, комисията от 1832г.:

„… е водена най-вече от желанието да сложи край на това паразитно състояние в което се оказва работата на земеделските работници в Южна Англия. С един и същ механизъм те предлагат да се спре достъпа на фермерите до труд, за който не са заплатили изцяло, и да спрат получаването от работниците на приходи, които не са изработили изцяло.“ (стр.5)

Реално това, което се е случвало според комисията е, че с помощите за бедни се субсидира бездействието под формата на по-лош и по-малък като количество труд. Съответно ползите от тази субсидия, поне докато работниците не променят достатъчно поведението си, биват обирани от фермерите. Т.е. в даден момент ползата от помощите за безработни всъщност се прибира от фермерите, които ползват по-евтин труд. Разбира се, в следващия момент работниците си казват – аз да не съм луд да работя, като така или иначе ще ми се помага, и стимулите вършат своята работа, т.е. довеждат взаимодействието до логичната му точка на баланс.

Оказвайки се в ситуация да признаят, че предишния закон е влошил нещата, се предлага нов закон, чрез който се създават трудовите домове.

„Тази отблъскваща помощ, казват комисарите, предотвратявайки риска от глад, ще накара работника да работи, за да запази работата си и ще накара фермера, без да има нужда да се фиксират минимални ставки, да плаща достатъчно на работника, за да може той и семейството му да живеят.“

Вижда се икономически неграмотното разглеждане на заплатата като нещо, което трябва да осигури препитанието на дадено семейство. Дори най-базово икономическо познание гласи, че заплащането се диктува от търсенето и предлагането, и в този смисъл от производителността на работника в рамките на дадено предприятие, а не от това какво може да се купи с него.

Разбира се, работникът може да откаже да работи за заплата, с която не може да издържа семейството си, диктувайки по-висока заплата от фермера, но той ще я получи само, ако фермера успее така да организира производството и да използва труда на работника, че да има някаква полза от цялата тази инвестиция. Фиксирането на минимални ставки по никакъв начин не би улеснил горният процес, напротив. Ако работникът няма други варианти, при отсъствие на минимална работна заплата, все пак би приел по-ниска заплата, защото някаква заплата е по-добре от никаква. Ако обаче неговата производителност в рамките на фермата е под тази на минималната заплата, то той няма да бъде нает изобщо, дори да иска.

Разглеждането на заплатата като нещо, което трябва да осигури препитанието на цялото семейство на работника е знакова за целия доклад.

За ефекта от закона от 1832г. четем на стр.6:

„В рамките на няколко години в селските общини на Южна Англия предлагането на помощ в трудови домове води до край на деморализиращите хронични помощи за недобре платените и недобре заетите, поне що се отнася до трудоспособните мъже. Общо казано, всички трудоспособни земеделски работници, които остават в селата и имат работа, се издържат без помощта на помощите за бедни, като резултатът е цялостно повишение на техните заплати и по-постоянна заетост.“

Тук виждаме как практическото премахване на старото законодателство води до подобряване на положението. Прави впечатление употребата на термините „недобре платени“ и „недобре заети“ (Under-paid и Under-employed). Тези термини предполагат съществуването на оптимално заплащане и оптимална заетост, или поне някакви минимуми. Феновете на държавната намеса в хорските дела и тогава, както и сега, считат, че могат да знаят по-добре от самите хора кое е добра заплата и кое е добра заетост за тях самите.

По-нататък на стр.34 четем, че „Тестът за работа навън със сигурност прави възможен и подпомага най-лошия тип ниска заетост, т.е. неорганизираната неквалифицирана и непостоянна работа.“. Също така трудовите домове „… работят срещу целта да държат бедните извън пазара на труда и със сигурност правят възможно за работодателите да не поддържат постоянни работници, а за работниците да се чувстват свободни да изоставят работата си след ден-два.“

Това, разбира се, води до понижаване на заплатите през останалото време, например през лятото, както и за останалата част от работниците, които не се възползват от трудовите домове.

На стр. 35 четем как трудовите домове привличат хората, които не искат да работят или не биха били наети никъде, както и че „насърчава и увеличава нищетата сред трудоспособните, която заявява, че иска да облекчи.“

С две думи, държавната политика за пореден път постига точно обратното на това, което заявява.

Професионалните скитници и лошото морално влияние

На стр.9 четем: „Професионалният скитник бързо разбира предимствата на това да има работа с Агенция, която е ограничена само до осигуряването на помощи в ситуация на нищета. Бързо се открива, както надзирателите в Ламбет и Колчестър декларират през 1841г., че „скитниците взимат съюзната къща за квартира“ и, че на практика „разпределението на трудови домове на къси разстояния в цялата страна, както и регулярното прилагане на правото на странници и пътници на помощи“ окуражава това, което комисарите от комисията по Закона за бедните от 1846г. благозвучно наричат „навици за скитничество сред бедните“.

Увеличаването на броя на скитниците, които използват трудовите домове по този начин е толкова голям, че Централната агенция трябва да направи стъпка назад и, след много промени на политиката, да настоява за изключването на скитниците от общите смесени трудови домове и да изиска осигуряването на „отделна сграда, посветена изцяло на приема на този клас бедни“, което реално никога не се осъществява.“

С две думи виждаме, че независимо от ужасните условия, много хора избират да използват системата по този начин – местейки се от място на място, за да получават помощи без да работят, независимо, че са работоспособни. На стр.10 четем:

„За кратко време смесения трудов дом, приютяващ под един покрив и една управа млади и стари, болни и здрави, трудоспособни и нетрудоспособни, доказва, че чрез безразборността и еднаквия режим за всички всъщност е привлекателен за определен тип трудоспособни бедняци.“

Няма логика, нали? Условията, които би трябвало да откажат хората, които не са в истинска нужда, всъщност ги привличат. По-нататък ще стане ясно и защо. Нека видим как започва практиката:

„Изглеждало е разумно да се приемат малкото трудоспособни бедняци през добрите времена в смесения трудов дом като изключения: с неизбежния резултат, че те се оказват в условия, които са със сигурност по-добри, ако не и приемливи за апатичния човек на помощи, спрямо дългите часове неквалифициран труд за мизерно заплащане. И за него, както и за професионалния скитник, допълнителна привлекателност има това, че Законът за бедните е стриктно ограничен до осигуряването на помощи по време на нищета, оставяйки го свободен да идва и да си тръгва когато пожелае, да живее както поиска, без дори и малко да се замисли относно своите действия, когато не получава помощи в дома.“ (стр.10)

На стр.13-17 четем подробно как изключенията, предвидени в закона по отношение раздаването на помощи извън приютите всъщност си стават ежедневна практика за хиляди и може би десетки хиляди хора. Това е пореден пример за това как нещо, предвидено в закона като изключение (мисля си за различните анти-терористични закони, например) лесно може да стане ежедневна практика.

На стр.11 четем думите на един от инспекторите: „… нерядко чувах стряскащото признание, че трудовия дом е привлекателен за бедните, че за много хора в домовете те не са никакъв тест за нищета.“

На стр. 28-29 четем, че много обитатели на трудови домове живеят в тях с години, десетилетия, понякога три поколения – дядо, баща и син/внук живеят в един и същи дом, поред. От стр.38: „Те гледат на общия смесен трудов дом като на клуб, в който трябва да се примирят с малки неудобства, но пък си прекарват добре вечерите.“

Освен, че общото пребиваване на най-различни хора в един и същи дом води до невъзможност да се прилагат достатъчно стриктни правила към професионалните скитници, това смесване води и друг, лесно предвидим ефект, описан на страница 31 така:

„Ако честен човек в началото [на постъпването си в трудов дом] види, че върши повече работа от професионалния безработен, той бързо се научава да се нагажда към разрушителната си околна среда.“.

Знаем, че когато някой не може да бъде освободен или уволнен, например от държавна работа или университетски преподавател с назначение за постоянна длъжност, каквито има много в САЩ, качеството на услугата спада. Същото се случва и по отношение на трудовите домове:

„От друга страна, тъй като няма възможност да бъде изгонен, никакво количество безделие или лошо поведение, освен пълен отказ от работа, за което може да бъде съден по криминален ред, не води до никакво наказание.“ (стр.32) Тук вече виждаме и първите сигнали по отношение на това защо трудовите домове са толкова привлекателни за определени хора.

Реално се случва така, че хората нормално работят по 60-80 часа на седмица, а в трудовите домове – само по 40-50 часа. Освен това в домовете мързелуват и не работят качествено, а дори когато имат квоти, не работят и нищо не може да бъде направено. Дадени са много случаи с конкретни числа – разминаване между това, което е на хартия и това, което се случва в реалността (стр. 37-38).

Има и изключения, при които правилата в приютите са не само строги, а и се налагат. Например в Манчестър, докато приюта се хвали с ниския процент заети легла, постигнат със строги правила, градът е пълен с бездомници. Немалко от тях предпочитат да извършат дребно престъпление и да влязат в затвора, вместо да ходят в трудовия дом.

Поглед над прилагането на закона в Шотландия показва изключително разминаване между закона на хартия и закона на практика. По закон е абсолютно забранено на Социалните служби да дават помощи под каквато и да е форма на трудоспособни хора, както и да ги допускат в домовете за бедни. На хартия в приютите няма работоспособни хора, но при реален преглед на популацията се оказва, че повечето нямат нищо, което да възпира трудоспособността им, т.е. процентът трудоспособни хора в приютите за бедни се оказва равен на този в Англия и Уелс. (стр.90-91)

Приложен е и анекдот, при който лекарят, който освидетелства трудоспособността, реално пуска абсолютно всички, освен един възрастен човек, който или не разбира явните намеци, или гордостта му отказва да се пише нетрудоспособен и си отива без никаква помощ. Това подкрепя други мнения, твърдящи, че много „честни хора“ предпочитат да умрат от глад, вместо да постъпят в приют.

„Основният резултат от закона, извън деморализацията, до която води явното му погазване и трудностите, причинени, когато не бива погазен, е да попречи на каквато и да е подходяща намеса за трудоспособните безработни, когато те получават помощи.“ (стр.92)

В изводите от главата на стр.96 четем: „Чрез осигуряването на базово съществуване, достъпно точно когато имаш нужда от него, третирането на работоспособните от Закона за бедните, чрез който и да е от петте метода за неговата употреба, реално подпомага паразитни начини на съществуване, непостоянни усилия и временна работа. По наше мнение, това лошо влияние на властите на Метрополиса (Лондон) и всички големи пристанища, в някаква степен във всички градове, и до днес разпространява деморализация и произвежда бедност в големи мащаби.“

Държавната намеса постига точно обратното на заявената цел.

Нива на безработица – тогава и сега

От числа, споменати в различни части от доклада се разбира, че сред членовете на профсъюзи безработицата е изключително ниска – няколко процента. Дори когато говорим за общата безработица, на стр.241 виждаме числото 1 милион посочено като песимистично предположение за най-лошия период на търговска депресия (статистиката не е била достатъчно добре развита по това време). Ако цифрата е вярна обаче, то това е само 3% от цялото население! Разбира се, безработицата днес не се измерва така, а по процент от трудоспособното или дори само от търсещото работа и наето население.

Ако приемем, че 40% от населението е било трудоспособно, то това пак е само 7% безработица в най-тежките периоди. На стр. 299 е посочена цифрата 12,000,000 трудоспособни. Ако се водим от тази цифра, то безработицата в най-лошите периоди следва да е била около 8.3%. На страница 283 четем, че се предвижда общините да наемат на работа хора като мярка срещу предстояща висока безработица когато безработицата достигне 4%, което подкрепя горните числа.

4 процента! Колко модерни „социални“ държави могат да се похвалят с такова число реална безработица? Колко модерни държави могат да се похвалят с най-лоша безработица от 8-9%? И не са ли тези държави изключения? В днешно време при падане на безработицата под 10% чуваме как политиките са сработили и икономиката е във възход! При това най-вероятно измерено по тогавашните стандарти безработицата ни би била много по-висока, защото тогава все още не е имало бюро по труда, което да регистрира търсещите работа.

Според дефиницията на OECD: „Нивото на безработицата е броя неработещи хора като процент от работната сила, където работна сила е броя на неработещите събран с този на платена работа или работещи за себе си. Безработните са тези, които докладват, че са без работа, че са на разположение да работят и които са предприели активни стъпки да търсят работа последните четири седмици. Когато безработицата е висока, някои хора се отчайват и спират да търсят работа; при това положение те се изключват от работната сила. Това означава, че нивото на отчетена безработица може да падне или да спре да се покачва дори без да има реална промяна в нивото на безработица на пазара на труда.“

Ако гледаме броя безработни излиза, че след столетие на „социална“ държава в западния свят само сме влошили ситуацията, и то в пъти. Нещо, което не би трябвало да е изненада за анархо-капиталист, но дори и за мен разликите в пъти са стряскащи. Данни за безработицата в ЕС и България от Евростат:

Ролята на частните благотворителни организации

Частни благотворителни дружества съществуват навсякъде открай време и Великобритания не прави изключение. Въпреки, че докладът на малцинството не е благоприятно настроен към тяхната позиция спрямо бедните, те не намират сили да отрекат някои очевидни успехи на частната благотворителност.

Според доклада, през изминалите десетилетия в случай на нужда се събират много хиляди лири, понякога дори без достатъчно подробно разследване на реалните нужди, от местни кметове и по инициатива на вестници, които публикуват призивите за помощ на страниците си. Тези случаи са „неизброими“. Още през 1822г. се основават приюти в Лондон, които са безплатни или изискват само символично заплащане и осигуряват храна, вода и подслон на хора в нужда. В началото те са достъпни само през зимата, но по-късно започват да приемат хора през цялата година.

И тогава, както и сега, се намират хора, които да злоупотребят с тази помощ чрез измама, което често води до това хора в реална нужда да не получат помощ. Като една причина се посочва липсата на опит на организациите, които често са само временни.

В докладът има редица примери за случаи, в които кралската хазна е трябвало да плати помощи, но това не се случва, а помощите се осигуряват на доброволни начала. През 1842 г. се основава Националната асоциация на филантропите във Великобритания, именно за да върши с частни средства това, което кралството трябва да прави, но не прави.

Разбира се, това не се нрави на короната, която се опитва да ограничи частните дружества. Тук цитирам статията „Какво причина ирландския картофен глад„: „Ирландският закон за бедните изхвърля частната благотворителност. При предишни случаи на глад, Ирланците и Англичаните осигуряват благотворителност в големи обеми. Но защо да даряваш, когато данъкоплатеца се грижи за нещата? Англичаните биват обложени с тежки данъци, за да плащат за огромните социални програми. Ирландския данъкоплатец не е в позиция да осигури допълнителна благотворителност.“

Други начини, по които държавата се намесва са законите за минимално заплащане, а намеса или лобизъм има и от страна на профсюъзите. Посочва се, че приютите на Армията на спасението, в които се е извършвала работа срещу заплащане, страдат от традиционните проблеми на такива предприятия, или поне такава е гледната точка на докладчиците. Има обвинения от страна на асоциацията на работниците в индустрията на дървата за горене, че Армията на спасението е довела до фалит редица независими фирми за цепене на дърва.

Опитите на същата организация да осигури на безработните дърводелска работа и работа в правенето на мебели, на часови ставки много под тези, установени от съответните профсъюзи, водят до протести пред Профсъюзния конгрес. Същите проблеми, ако приемем твърдението на докладчиците, се среща и при подобни проекти на общинско ниво. Всъщност, докладчиците не виждат нещо елементарно – че проблемът е в нееластичните заплати, в липсата на свобода на договаряне на цена на труда. Резултатът от политиката на професионалните организации със сигурност е неефективен трудов пазар, водещ до безработица и бедност.

В някои случаи твърде строгите правила в трудовите домове водят до това много хора да остават на улицата, което води до отварянето на частни приюти. Това от своя страна привлича още бедняци от околните градове и често води до обществено негодувание, водещо до закриването на частния приют. Подобни случаи карат авторите на доклада да обвинят частните дружества, че подкопават работата на Закона за бедните. Ето защо намирам всякаква намеса на държавата в икономически дейности за деструктивна. Бидейки неефективна, държавата няма избор освен да изтика изцяло частниците от конкретния пазар, или да ги подложи на толкова много регулации, че ефективно да ги направи държавни. Иначе успехът на частните дружества ще е в ярък контраст с неуспеха на държавните политики.

А успехът на частната благотворителност е такъв, че дори социалистите – автори на доклада, не могат да го подминат. В доклада се дават като добри примери селските колонии на Армията на спасението, в които има висока производителност и много хора след това си намират работа и заживяват нормално.

На стр.111 четем: „Още повече, нечестно е спрямо филантропските дружества да не признаем, че обществото им е длъжно за ценните експерименти в третирането на трудоспособните, от които, по наше мнение, има много да се учи новата Държавна агенция, която ще трябва да се заеме с проблема. В две конкретни посоки филантропските дружества са напреднали доста спрямо която и да е държавната агенция по Закона за бедните по отношение техния подход.

Изучавайки администрацията на една такава селска колония в Хадлий, бяхме впечатлени от относителния успех, спрямо много лошия човешки материал, на целия апарат за развиване на личностни качества, за стимулиране на волята, за събуждане на амбицията, за подбуждането към следване на пример, за поддържане на ред и дисциплина без принуда, и за индустрия без наличие на парични заплати, които почти безполезния труд не може да създаде.

Не можем да не признаем липсата на стремеж към компенсация, моралната изисканост и безпощадното лично посвещаване, които са създали в Хадлий малък свят, в който жителите се наслаждават на стимулиращо чувство на кооперативно производство и организирана почивка, и могат да се издигат, степен по степен, според личните си качества.“

Странна критика към частните дружества четем на стр.113, сред изводите за главата: „Че, освен други неща, прилагането на наказателен Закон за бедните към трудоспособните бедни в големите градове е невъзможно поради развитието на широка мрежа доброволни дружества, които отказват да позволят на бедните да гладуват или на бездомните да спят без покрив над главата си.“ Т.е., ако държавата не контролира всичко, не може да си направи политиката. Това е все едно шефът на Епъл да каже, че ако не контролира всички средства за комуникация на потребителите си, не може да продава продукта си. Пълен абсурд.

Усилията на общинските власти да се справят с безработицата

Тази част си е чист урок по икономика и по базови икономически стимули. Също – защо държавата не трябва да се меси на пазара.

С две думи, общините се опитват да създадат работа на безработните срещу определено заплащане, като тази работа има много форми и видове, в различно време в различните общини. Един от най-смешните случаи е, когато общината в Падингтън през 1904г. инструктира да се спре употребата на прикаченото към валяка гребло за разбиване на старата настилка, за да може да се извърши съответната работа по разбиване на ръка. (стр.118). Разбира се, това е смешно само на хората, които нямат роднини, ходили да копаят с кирки Софийския плавателен канал, за останалите си е част от семейната история.

На стр.119 четем за различните перипетии, пред които се изправят общинските власти. В началото, опитвайки се да спазят регулациите, те предлагат ниски заплати от по 2-3 шилинга на ден, но това води до бунтове и размирици. „Разбира се, непрактично е да се изпълни тази препоръка. Ако безработните просто бъдат добавени към останалите общински служители, всеки опит да се дискриминира спрямо тях под формата на заплати ще доведе до чувства на отвращение и завист и ще доведе до постоянно кръшване от работата. Ако се опита решение като се плаща на мъжете за неквалифицирана работа като трошене на камъни или преместване на земна маса с колички, бързо се открива, че някои от най-уважаваните, здраво трудещи се и умели мъже не успяват да спечелят колкото скитника по професия или работниците по инфраструктурните строежи.

Още повече, бързо се вижда, че не е практично да се наемат безработни да работят по професията си, тъй като единствената работа, която общината може да предложи на разнообразната маса безработни е неквалифициран труд. Нормалната заплата за този труд е толкова ниска, че всякакви по-ниски нива ще са недостатъчни за съществуване.

Но дори и да няма практически възражения, то ще е политически непрактично да се подбиват текущите ставки в региона. Профсъюзите, както и мнението на цялата работническа класа, щяха яростно да се съпротивляват на всеки опит от страна на общината да намали текущите ставки и стандарта на живот на работниците като се възползва от нуждите на безработните.

Ето защо, в крайна сметка, когато се работи неквалифициран труд е трябвало да се плаща ставката за този труд, а когато се работи квалифициран труд – ставката за съответния труд установена от профсъюза.

Нееластичните цени на труда в комбинация с опитите на общината водят до добре познати икономически проблеми.

На стр.120 четем за един регион: „Мъжете, занимаващи се с работа, осигурявана на безработни, по правило се състоят от машинни тъкачи на вълна, бояджии на платове и други наети в текстилните фабрики в този регион. На тях им се плаща стандартната часова ставка, обикновено заплащана на външни работници, която в много случаи е повече от това, което са получавали когато са били на обичайната си работа. С тях са се отнасяли добре, но строго, и ако са показвали желание да работят, получават всякакъв вид поощрение и има много малко проблеми с управлението на мъжете, но те не могат да вършат количеството работа, която обикновения работник би свършил, и, по мое мнение, работата, извършвана от Корпорацията струва повече, отколкото ако бяха наели обикновения тип работници за тази работа.“

За неефикасността на този тип труд от чисто търговска гледна точка имаме свидетелства и на много други места, например на стр.128 се посочват „извънредно високата цена“ – над 2 пъти по-скъпо от обичайното за същата работа, като за причина се посочва въведената система при която един безработен работи максимум от 1 до 3 дни поред, но има примери, при които дори при продължително наемане на работа цената стига до 6 пъти повече, което „би довело до финансов срам“. Квотите за броя дни, през които общината може да наеме даден човек последователно идват след протести сред безработните за това, че едни получават работа и съответно пари, а други – не.

Други причини за извънредно скъпата цена са посочени на стр. 125: „извънредна супервизия, похабени материали и техника“ (в онова време техниката е била конски каруци и друга жива сила). В допълнение: „… за да се осигури работа, големи суми се дават за материали, така че от големите необходими разходи само малка част достига до самите хора под формата на заплати. […] Ще е по-евтино за данъкоплатците, които така или иначе трябва да извадят парите, ако помощите се дават директно на хората.“

Разбира се, отново стигаме до т.нар. „непредвидени“ последствия от опитите да се поправи пазара.

„За общинските съветници, които се интересуват от работата в общината, става пределно ясно, че тези помощи под формата на работа от общинските власти биват, в голяма степен, давани за сметка на работата и заплатите на тези, които при други обстоятелства биха били наети за постоянно, или, в някои случаи, за обичайните служители на Корпорацията. […] това просто означава, че контракторите на общината ще трябва да освободят служителите си.“

„Ето защо, помощта за безработица под формата на общински работи се доказа да е, в немалка степен, просто подредба, при която някои хора биват лишени от тяхната постоянна работа за да може други хора да получат, на ротационен принцип, „тридневен ред да работят“!“ (стр.126)

Не знам как иначе може да се тълкуват горните резултати, освен като пълен провал. Допълнителни свидетелства защо:

„Работата без изключение се оказва изтощаваща и деморализираща, когато хората се взимат на работа защото се безработни, а не се избират и ангажират на заплата по обичайния начин – защото са най-добрите налични хора за работа, която е необходима сама по себе си. Не е в човешката природа да влагаш цялата си сила в работа, която е различна от тази, с която си свикнал, и за която се знае, че е създадена изкуствено повече като като начин да се намират хората на работа, отколкото заради реална нужда; още по-малко в работа, от която е невъзможно да те уволнят.

Тези, които се опитват да работят с пълната си сила и скорост, биват разубеждавани да не го правят. Докладва ни се, че „Достойни мъже, искащи и можещи да работят, дори биват заплашвани и им се пречи да дават най-доброто от себе си от тези, с които трябва да работят. Известни са ни няколко случая от миналата година, когато мъже са били заплашвани заради това, че правят повече от това, което „професионалните“ безработни считат за достатъчно.“ Опитвайки се да оползотвори труда на безработните, общинският инспектор, свикнал да работи с обикновени работници на бизнес начала, се оказва инструктор на неквалифицираните и в надзирател на поправителна институция. […] А мъжете, знаейки, че работата няма бизнес смисъл, понякога мързелуват, нежелаещи да довършат работата си.“ (стр.129)

Интересно е да помислим за момент за текущите инфраструктурни проекти, които се предприемат на местно или национално ниво в положение на „икономическа криза“. Дали се различават по нещо от общинските проекти във викторианска Великобритания? Не мисля. Създавайки голям процент такива проекти се привличат хора в частни компании, които иначе не биха съществували или не биха наели толкова хора. Върши се работа, чиято икономическа обосновка често е, меко казано, съмнителна. Още по-съмнително е дали чрез увеличаване на търсенето не се вдига цената на този труд и съответно той не става по-скъп за всички останали участници на пазара. Възможностите за корупция и изкривените стимули, поставящи обществените разходи в най-неблагоприятния квадрант на стимулите – този на нисък личен риск и голяма възможност за печалба, изобщо не ги споменавам. Дългосрочното изкривяване на икономиката – също.

„В отчет на Търговския борд от 1893г. се казва: „Помощите под формата на работа, които им се осигуряват, за много от тях са просто една от серия временни работи, с които те са свикнали да преживяват, и когато приключат, те са в същото положение, в което започват. Помага им се за няколко дни, но никога не биват изправяни на краката си.“ (стр.130)

„И Търговският борд през 1893г. предупреждава, че „срещу позитивите на всички схеми за осигуряване на работа за безработните трябва да поставим смъртната опасност от тяхната тенденция да стават хронични и се разчита на тях всяка зима.“ (стр.131)

В стр.182-183, където типовете безработни се разделят в няколко класа, четем: „Помощите чрез работа, организирани от комитети по бедствията и общински власти оказват фатално привличане. Работата от по няколко дни или седмици в по общинските обекти, отблъскваща и не особено полезна за хората от Клас I, напълно отговаря на по-малко квалифицираните, по-слабо платени, по-нередовните, по-нестабилните работници от Клас II, и дори за добри хора, повалени от продължителна безработица… минималните усилия, които са необходими, за да покрият изискванията и дори да получат одобрението на изтормозения надзирател… мъжете бързо откриват предимството на това да им се заплаща без удръжки по всяко време на годината и без да губят време. Те оценяват кратките работни часове и ниското ниво на усилие.“ (стр.182-183)

Пак там четем: „Не след дълго“ – каза един от нашите свидетели, “ на ден на работа от общината започва да се гледа като на право, а на отказът да се даде работа – като несправедливост. Всяка зима се събират тълпи пред общината, чакащи работа… На общинска среща през 1895г. млад мъж се оплаква, че „стоял там всеки ден от десет седмици, но не бил взет нито веднъж“, и че бил един от много… Израсна поколение, което вече гледа на тези помощи като на право.

На стр.137 виждаме обобщение за пълния провал на общинските усилия под давлението на закона: „Общинските помощи под формата на работа се правят вече 20 години и считам, че трябва да бъдат обявени за пълен провал – провал, подчертан от опита да се организират под Закона за безработните от 1905г. Доказателствата, които сме събрали изглеждат убедителни в полза на това, че помощите под форма на работа са икономически безполезни. Или се върши обикновена работа, при което тя просто се извършва предварително, а по-късно изхвърля от работа хората, които са били на повече или по-малко постоянна работа в общината, или е работа с лошо качество, което считаме, че е по-скоро с лош ефект, отколкото пряка помощ.“

Други опити на властите да се справят с безработицата

Има и други опити на държавните власти да решат проблема с безработицата чрез непазарни средства. Например, опитват се да копират селските колонии на частните благотворителни дружества. В някои случаи дори частни лица осигуряват земя, сгради, материали, коне и каруци, настаняване и храна, но резултатите са катастрофални. По този повод четем на стр.140:

„Считало се е, че тези внимателно подбрани хора, сложени да работят по смислени задачи, ще произвеждат, поне донякъде, известна част от своята издръжка. Резултатът се оказа точно обратния. Поведението на мъжете е, като цяло, добро, а мнозинството изглежда наистина искат да работят. Но, включвайки помощите за семействата им в Лондон, те струват, средно около 25 шилинга на седмица, всеки. Средната производителност на човек не е и едва ли би могло да се очаква да бъде, равна на тази от обикновена група контрактори.“

В крайна сметка „голямата част от мъжете се връщат в същите деморализиращо тресавище на хронична липса на заетост, от която са били взети.“ (стр.148)

На стр.238 четем как естественото желание на всеки град да запази свободните работни места за своите жители води до общ проблем с безработицата. Това е всъщност доста адекватна критика спрямо прилагане на идеите на Меркантилизма, които всъщност са си живи и здрави и днес. Далеч не само Доналд Тръмп в САЩ говори за ограничаване на търговията, за чужденци, които взимат работните места на местните и т.н. – това е говорене и фундамент за действия в много държави и региони по света, водещо до неефективност не само на пазара на труда, а и на пазара изобщо. За съжаление, днешните „десни“ има много какво да научат от левите от началото на 20-ти век по този конкретен въпрос.

Разбира се, те нямаше да са леви, ако като цяло разбираха от икономика, съответно на същата страница имаме предложение за намаляване на работното време като мярка за намаляване на безработицата…

Ролята на професионалните обединения (профсъюзи)

Не съм запознат дълбоко с историята на професионалните обединения във Великобритания, но доколкото мога да преценя, поне през 19-ти век, те са били организирани на доброволни начала, като в началото са се организирали основно сред висококвалифицираните работници, но по-късно се разпространяват и сред по-малко квалифицираните и неквалифицираните.

В доклада четем: „Стига да има в дадена професия добре организирано професионално обединение от национален мащаб, даващо „Плащане при липса на работа“, то неговата „Книга за свободни работни места“ и издръжка за безработица са вероятно най-успешната организация за справяне с проблема [на безработните, които преди това са работили постоянно]“ (стр.166)

Виждаме, обаче, че те не са били без проблеми, много от които са налице и за днешните безработни: „… невъзможно е, при текущото положение на нещата, да сме сигурни, че член, който се ползва от издръжка за безработица действително прави всичко възможно, за да си намери работа, или дори дали са му известни възможностите за намиране на работа.“ (стр.181)

„Ето защо, при сегашния безпорядък в строителния бранш, издръжката за безработица може лесно да се окаже нож с две остриета. Там, където промеждутъците на безработица са нормални в индустриалния живот на всеки член на професията и където продължителността им не е под никакъв ефективен надзор и контрол, възможността да получаваш издръжка за безработица може, чрез фината игра на стимулите, лукаво да намали усилията да се намери нова работа възможно най-бързо и да се задържи работата докато тя бъде завършена и така всъщност да удължи средните промеждутъци между работните ангажименти и по този начин количеството на заетост.“ (стр.182)

На стр.288 четем: „Ние сме впечатлени от напредъка, който професионалните обединения имат в справянето с безработицата“.

Като обобщение – професионалните обединения в много сфери имат положителен принос за намаляване на безработицата, но в някои сфери, поне по начина, по който са били организирани тогава, те са били неприложими или приложими с голям риск от отрицателни ефекти. Добрата практика на поддържането на „книги за свободни работни места“ ще залегне като основа на едно от ключовите предложения и в двата доклада по Закона за бедните – това за създаване на национално бюро по труда.

Полово разделение, положение на жените и мъжете

Следва да се отбележи, че основен автор на доклада е жена, и то по времето, когато според разпространения феминистки наратив на жените се е гледало като на добитък. Разбира се, реалността е много по-различна. Докладът отделя специално внимание на жените на няколко места, а на много други виждаме препратки, макар че бидейки доклад за безработните и имайки предвид, че основно мъжете са работели, те по-често попадат под общото „семейството“.

На стр.18 научаваме, че жените и децата биват третирани различно от мъжете по Закона за бедните, като на жена с дете или деца обикновено се гледа като на нетрудоспособна. Разбира се, презумпцията е била че никой не може да се грижи по-добре за децата от майката и, че тяхното възпитание и благоденствие са основна нейна грижа, поради която тя не би могла да работи извън къщата. Това всъщност е плюс, тъй като означава, че за жените не е имало никакви ограничения за получаването на помощи, за разлика от мъжете, които са били принуждавани да работят в трудовите домове и им е отказвана помощ ако поискат такава извън приют/дом.

На практика най-голяма дискриминация е имало спрямо самотните мъже и дори в някои случаи спрямо женени двойки без деца. (стр.28) Трудовите домове са били предназначени изключително за мъже. Обикновено приемът е ограничен до женени мъже, а понякога се приема и семейството. Никаква помощ извън трудовите домове не е предоставяна на самотни мъже, освен ако не са над 60 годишна възраст. А понякога помощ извън приюта е отказвана и на женени двойки и дори на женени двойки само с едно дете (тогава средно са имали по 3-4 деца в семейство).

Има и примери, в които дори трудовия дом е недостъпен за някои мъже, примерно в Шефийлд. „Обикновено на заповедта за настаняване в трудов дом се гледа като привилегия, която се отказва (напр. в Манчестър) на „мъже с непредвидливи, пиянски или неморални навици“, или на „трудоспособни мъже със семейства намиращи се в мебелирани сгради.“ Т.е. разбираме, че дискриминацията е не толкова по полов признак, колкото според нуждите и според това доколкото изглежда „заслужил“ съответният човек. Съответно, както винаги в историята, мъжете, които за разлика от жените нямат „присъща им стойност“, биват третирани по-лошо, а когато биват третирани по-добре е заради благополучието на жените и децата им. Любопитно, че женени двойки също са третирани по този начин понякога, което кореспондира донякъде с горното, но нямам достатъчно информация да разбера причините, или поне привидните такива.

Иначе, виждаме информация за добре познати ни проблеми. И преди всички хора, включително всички жени, да добият право на глас има много случаи, особено сред „низшите класи“, на мъже „живеещи от печалбите на своите жени, деца, или на жените, с който съжителстват.“ (стр.213)

Жена - перачка

(и днес в някои държави прането на ръка е валидно препитание за някои жени)

На стр. 216 на въпрос защо се получава така, че непрекъснато уволняват мъже строители, които просто не се справят с работата или не работят достатъчно ефективно, получаваме отговор: „От мързел, бих казал. Много от жените на тези работници са гладачки и перачки. Те работят в пералнята и припечелват добри пари.“.

На стр.204-211 в глава, наречена „Безработни ли са жените?“, четем, че има женски профсъюзи, женски клубове и че като цяло жените са се радвали на по-добри помощи от мъжете. Също от нея разбираме, че заплащането за работа, извършвана по домовете – предене, тъкане, шиене и т.н. е било изключително мизерно и сама жена не може да се издържа с такава работа, което не е изненада, предвид типа труд, който е бил достъпен в дома.

В доклада има под-точка: „Жената и майката като глава и изхранващ семейството“ (стр.218) Там се казва, че поне в Лондон, причината жената да работи е почти винаги липсата на работа за мъжа. „80% от омъжените жени с млади семейства, които са ангажирани с работа извън дома в Поплър са жените на неквалифицирани работници, повечето от тях свързани с доковете… Там, където много мъже имат непостоянна работа, и жените имат непостоянна работа. […] Когато работата на мъжа е некачествена или когато е болен, или когато пие, жената излиза и върши малко чистене, бране на плодове, или малко от сто и едното неща, които една жена може да върши в Лондон. Тук започва трагедията на упадъка им. […] По-слабия съпруг, понякога без работа, се обляга все повече и повече на по-силната жена, понякога имаща работа, и малко по малко мъжът е „безработен“, а жената работи на две места.“ Тук под втора работа се има предвид работата в рамките на дома – деца, домакинска работа и т.н.. Същото се отнася и за ситуацията в Ливърпул, където „има голямо допълване на заплатите от жените в семейството, поради факта, че много от докерите имат работа само от време на време.“. Като се замислим, днес за повечето жени се счита нормално да работят на две места – значи ли това, че масово сме обеднели до нивото на тогавашната работническа класа?

Според други инспектори недостатъчно наетите или „ненаемаемите“ мъже стават паразити на гърба на жените си. „Работата на жените и момичетата разрушават отговорността на мъжете докато не стане почти нулева. Много мъже, явяващи се пред комитета за бедните не знаели колко плащат за наем или какви дългове имат. Един дори не знаеше имената на децата си. Причината е, че жените понякога правят всичко, за да задържат семейството заедно, докато съпрузите чакат на подаяния. Това се вижда в лоша форма в Западен Лондон, където „перачната индустрия предлага изкушения за жените да станат основния работещ в семейството; последващите загуби за семейния живот се виждат в занемаряването, от което страдат децата, и от дивата независимост на по-възрастните момичета.“ (стр.219)

Разбира се, тук проличава викторианското мислене, но предвид реалностите на времето, на него може да се гледа като на практически, а не само като на религиозен или чисто морален светоглед.

В изводите от цялата глава четем: „Бяхме поразени от факта, че тази хронична недозаетост на мъжете съвпада със заетост във фабриките и манифактурите, или с взимане на работа за вкъщи, на голям брой майки на малки деца, които по този начин биват лишени от майчина грижа; от все по-нарастващото търсене за момчешки труд от неквалифицирано естество; и всъщност с нарастването на броя на деца във фабрики под възрастта, която ги изключва от задължително посещаване на училище. Ето защо имаме във все по-увеличаващи се бройки (въпреки че не ясно дали се увеличават като пропорция) мъже, дегенериращи чрез принудена безработица или хронично недостатъчна заетост в паразитни ненаемаеми, а тежестта на индустриалната работа пада върху бременни жени, кърмещи майки и недорасли младежи.“ (стр.243-244)

Има отделена и под-глава за детския труд (момчешки), който се вижда като сериозна причина за последваща безработица. Накратко: момчето започва да работа на 12-13 години, припечелва добри пари, с които започва да се отдава на пороци, а работата често значи, че не може или не желае повече да учи. В един момент обаче става пълнолетен и го изгонват от работата и така се оказва без работа и без квалификация…

Дискриминация на база възраст

В доклада виждаме твърдо отричане, че има дискриминация срещу възрастните хора, или като минимум се твърди, че дискриминацията, доколкото я има, всъщност се дължи на други фактори. Привеждат се статистики от профсъюзите, от които се вижда, че средната възраст, в която започват да се взима еквивалента на пенсии (superannuation), всъщност се покачва.

Едно от опасенията е било, че възрастните хора биха били дискриминирани заради по-високите застраховки при трудова злополука. Множество примери и изявления са приведени в полза на обратното, например:

„Те [числата] показват, че пропорцията инциденти става все по-малка и по-малка със забележителна корелация с възрастта на мъжете, поради което никой работодател не е оправдан, ако следва собствения си интерес, да откаже да наеме възрастни мъже, или да ги освободи от работа с вярата, че те са по-склонни към инциденти от по-младите работници…“ (стр.228)

Работниците „… ми казват, че в момента толкова много се употребяват машини, че възрастния човек е добър колкото и младия и, ако е способен, има предимството на опита с работа с машини.“ (стр.229)

Вижда се, че с напредъка на индустриалната епоха се отварят нови възможности за работа, включително за групи хора, които преди това не са могли да работят поради физическите си дадености.

Дискриминация спрямо инвалиди и хора с увреждания

Забележително е да се види заетостта на хората с различни увреждания и недъзи. Докладът отбелязва, че инвалидите и хората с увреждания биват дискриминирани заради наличието на „Стандартни нива на заплатите“, които работодателите трябва да плащат, и поради това те трябва да наемат само най-ефективните работници. (стр.230) Цитат от стр.231:

„… Законът за компенсация на работниците“ кара работодателите да са по-изискващи по отношение на типа хора, които наемат. Лошо зрение или слух в някаква степен изхвърля хората, които иначе биха били наети, извън трудовия пазар.“

И още: „Говори се, че застрахователните компании отказват да застраховат такива хора [епилептици], а работодателите – да ги наемат. Бяхме информирани, че „в действителност, преди Законът за компенсация на работниците от 1897г. Месрс Викърс (Messrs.Vickers) има наети значителен брой епилептици, които са били наети по стария Закон за отговорността на работодателя от 1894г., но когато влиза в сила законът от 1897г. всички тези хора биват освободени.“

Виждаме как още тогава държавните регулации под формата на минимална работна заплата, уж в полза на бедните, вредят именно на хората в най-неравностойно положение!

Следва един меко казано възмутителен параграф, в който се описва, че от гледна точка на обществото, ако има здрави и прави безработни млади хора, не може да се очаква и да се желае по-малко ефективни хора заемат техните места. С две думи, държавните докладчици и комисари, а не бизнеса, ярко и открито погазват правата на инвалидите и хората с увреждания, въобразявайки си, че знаят по-добре и от двете групи кое е най-добро за тях.

Предложенията на доклада на малцинството от 1909 година

Първото и най-сериозно предложение присъства и в доклада на мнозинството и то е за нуждата от национална трудова борса. Според самите докладчици то е „основата на всички наши предложения“. Взима се за пример опита на професионалните обединения, включително от Германия: „Много професионални обединения изискват от техните безработни членове да се явяват всеки ден в публичната борса по труда като условие за получаване на помощи за безработни.“ (стр.249)

Трудовата борса се цитира като метод за поощряване на личната отговорност (стр.266).

В доклада четем изрично, че държавата и местните власти не бива да се ангажират повече в помощи под формата на работа. Въпреки това, доста преди Джон Мейнард Кейнс да пише за това през 1936г., на база теория за икономическите цикли се препоръчва на държавата при спад в икономиката да се заеме с инфраструктурни и други проекти, по обичайния ред – наемайки най-способните за дадената работа и т.н., за да не повтаря грешките на общинските власти. (стр.282-284). На практика кейнсиански мерки се препоръчват за равно разпределение на заетостта във времето, а кейнсианско мислене преобладава в целия доклад.

След прочитане на доклада е трудно да се види революционната стойност на сериозна част от труда на Кейнс 30 години по-късно, предвид, че идеите за агрегираното търсене и предлагане ясно се изказват на няколко места, особено в секцията с препоръките, започваща на страница 280.

На стр.287 четем предложение за отклоняване на държавни средства за подпомагане на професионалните организации в осигуряването на издръжка при безработица в размер на 50% от изплащаните издръжки в предходната година, като се дава за пример практиката в големите градове в Белгия, Франция, Норвегия, Дания, няколко Холандски градове, Страсбург и т.н., всички възприели такива схеми през 1905-1907г. Разбира се, професионалните организации са „нетърпеливи да участват“ в схемата, която си е чиста форма на подкуп на избиратели с чужди пари.

На стр.290-291 четем отхвърляне на предложение за задължително застраховане за безработица. „Беше ни предложено застраховките срещу безработица да бъдат универсално разширени, а защо не и направени задължителни. Идеята да се прехвърли върху работодателите и работниците от определени занаяти, а чрез тях и на потребителите, тежестта на непостоянството на работата в тези професии има много привлекателни черти, но не можем да видим универсалното и задължително обединение на всички работодатели и работници в застрахователен фонд, дори с държавна помощ, като желано или практично. Струва си да се отбележи, че никаква подобна схема не е намерила място в подробните предложения на Германското правителство за застраховане на работещите, нито е била приета другаде.

Не виждаме как без помощта на професионална организация, може да се измисли задължителна застрахователна схема, която да осигурява за „лошите рискове“ – хора, които по една или друга причина непрекъснато изпадат в безработица, и все пак да се грижи за това хората да се възползват от всяка възможност да получат работа. Още повече, тези „лоши рискове са, дори под текущия остър взор на професионалните съюзи, винаги се опитват да взимат, всяка година, тяхната максимална сума помощи за безработица, и така да нанесат значителни загуби на застрахователите. Същите хора непрекъснато губят привилегиите си за помощи за безработица дълго преди да си намерят нова работа и така изискват вид осигуряване, различен от този, който може да бъде осигурен чрез застраховане.

Още повече, професионалните съюзи могат да изключват от членство хора, които не са постигнали определено ниво на умения, или поведение, точно както Добродетелните дружества изключват хора, страдащи от сифилис, туберкулоза или друга смъртоносна болест, и непрекъснато го правят. Дори при тези условията застраховката е недостъпна за големи части от професионалните обединения. […] Виждайки, че тези зле платени работници съставляват почти половината от наетите в техните индустрии, се съмняваме, че каквато и да е система на задължително осигуряване, администрирана от Държавен департамент, би могъл да осигури техните големи нужди.“ (290-291)

Докладът продължава по темата с „Лошите рискове, при всички случаи, ще бъдат сериозна загуба за фонда и без някакъв начин да се удостовери дали исковете са реални, тези „индустриални злодеятели“ ще изядат целия фонд.“ (стр.292)

На стр.316 се повтаря препоръката: „Както обяснихме, не препоръчваме никакъв Държавен застрахователен фонд да осигурява плащане за безработица в състезание с професионалните съюзи.“.

Разбира се, както добре знаем, почти всяка западна държава днес има задължително здравно и социално осигуряване, придружена, в повечето случаи, със съответната зле функционираща система, точно както са предвидили Фабианските социалисти в началото на миналия век.

На стр.301 се предлага създаването на дом за сортиране на хора, както и тренировъчни лагери и колонии на заточеници, където да се пращат най-лошите.

На стр. 310-312 се предлага създаването на Министерство на труда.

На стр. 323 четем, че „Тази сложна схема за национална организация за справяне със смъртното зло на Безработицата, с нейното следствие на бедност сред трудоспособните и влошаването на състоянието на стотици хиляди семейства от работническата класа, ще изглежда утопично на много хора.“ (стр.323)

Тази утопия, обаче, е предложена като временна, 10-годишна програма на стр.327. Като всяка временна правителствена програма – например увеличенията на данъците и ограниченията на свободата на словото по време на война, тя става постоянна и изглежда нищо, освен неминуемия пълен колапс на системата не може да ги помръдне оттам, дори когато програмата е морално и утилитаристки незащитима. Но, разбира се, това е природата на държавата.

Заключение

Нито доклада на малцинството, нито доклада на мнозинството оказват особено влияние върху законодателството в онзи момент. Докладът на малцинството обаче става идейната и философска основа за последвалото въдворяване на т.нар. „социална“ държава във вида, в който ни е познат днес. Въпреки множеството провали на всякакъв вид държавни политики, въпреки признаването на по-добрата ефективност на частните организации в решаването на проблема, докладът в крайна сметка предлага етатистки по естество мерки – увеличаване на държавата, създаване на нови държавни институции, държавни помощи за определени групи хора, т.е. независимо от добрите наблюдения и изводи от изминали грешки, в крайна сметка се предлага още от същото…

Любопитно е да се отбележи как неща, които се считат за изключителен прерогатив на държавата към момента – пенсии, социално осигуряване, здравно осигуряване, осигуряване срещу трудови злополуки, бюра по труда, помощ за бедните и хората в тежко положение, приюти за бедните, са били извършвани от частни лица и организации и то с много по-голям успех от появилите се по-късно силно неефективни и дори утежняващи проблема държавни и общински решения.

Считам, че целия текст е една добра илюстрация от една страна защо не трябва да се търсят непазарни решения на икономически проблеми и, от друга, защо не трябва да се позволява на държавата да има каквато и да е намеса в живота ни. И най-малката роля води след себе си по-голяма роля, тъй като за да се поправи неработещ закон най-лесно е да се въведе нов закон, нова регулация, нов данък. Взимайки нещо от държавата, ти ѝ ставаш роб, поради естеството на размяната – между монополист на насилието и волен или неволен получател. Текстът би трябвало да е и урок за частните компании, които имат илюзии, че държавата някога може да работи като нормален конкурент в техния сектор, какъвто и да е той. В най-добрия случай такова съжителство е само временно.

Поне според мен, ако тогавашните „прогресивни“ Фабианци видят какво се е случило днес, не мисля, че биха били много щастливи. И най-малък поглед върху резултатите рисува тежко настояще, съградено чрез облагане с данъци и взимане на заеми от неродените, на цената на прогресивно изчерпване на природните ресурси на планетата за удовлетворение на моментните, краткосрочни нужди на текущото поколение.

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares