КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Хърбърт Спенсър за държавното образование

Държавно училище

В тази статия ще разгледаме някои от основните идеи на Хърбърт Спенсър, изложени в книгата му „Social Statics“ и по-конкретно тези, свързани с образованието на децата и младежите и доколко то следва да е работа на държавата.

Неморално е Държавата да се меси в образованието

Още от първите редове на глава „Националното образование“, стр.204, Спенсър показва, че безкомпромисно ще следва принципите, изложени до момента в книгата и няма да се поддаде на молби за специално отношение по въпроса с образованието:

„По същия начин, по който нашето определение на задълженията на държавата ѝ забраняват да се занимава с религия или благотворителност, по същия начин ѝ забраняват да се меси в образованието. Доколкото взимането от държавата на по-голяма част от собствеността на човек от тази, която е необходима за запазване на правата му, е нарушаване на неговите права, и по същността си обратното на функцията на държавата, и доколкото отнемането на собствеността му, за да образова неговите или чужди деца не е нужно за запазването на правата му, отнемането на неговата собственост с тази цел е грешно.“ С горното Спенсър поддържа линията си по отношение на ролята на държавата и моралния принцип на неагресията в пълнота.

На аргумента, че става въпрос за опазване правата на децата, Спенсър отговаря, че докато няма реално нарушение на тези права, няма как да се защити намесата на държавата, а за него липсата на образование не е такова нарушение. Родителят, който е немарлив по отношение на образованието на децата си не нарушава принципа на неагресията, доколкото агресията е активно действие, а немарливостта: пасивно.

Хърбърт Спенсър остава твърд поддръжник на негативните права и по този толкова чувствителен въпрос и настоява, че свободата е именно възможността безпрепятствено да използваш даденостите си, доколкото с действията си не нарушаваш нечие друго право на същото.

Прагматични аргументи

Както и по другите теми, разгледани в книгата, Спенсър дава и прагматични аргументи.

Първият е, че ако държавата трябва да осигури образование на децата, т.е. да се погрижи за умственото им благоденствие, то тя би трябвало да се погрижи и за физическите ми нужди: храна, подслон, топлина, дрехи. Това е звучало невероятно по негово време, но звучи доста по-приемливо днес, когато голяма част от хората биха се съгласили, че това всъщност е задължение на държавата. За Спенсър и съвременниците му обаче това е еквивалентно на това да се отнеме всяка отговорност от родителите и е просто немислимо.

Вторият аргумент е за това къде трябва да се постави границата на „необходимо образование“. Защо аритметиката, писането и четенето да са важни, но не и геометрията или химията? Всеки дърводелец или строител ще се застъпи за геометрията, докато всеки бояджия, перач и боядисвач на тъкани ще се застъпи за химията. Спенсър изисква от защитниците на държавното образование да сложат граница на това, което считат за необходим минимум, и да се обосноват за това.

Третият аргумент е за неизбежната тирания, до която би довела една система, в която държавата определя какво е добър гражданин, а след това формира младите съзнания в добри граждани по този калъп. Според Спенсър това неизбежно ще доведе до деспотизъм, какъвто той вижда в действията на правителствата в останалата част от Европа и в Китай.

За пример е дадена Франция, в която частно училище може да се отвори само със заповед на министъра, и може да се затвори също толкова лесно. Това обаче далеч не е най-лошия сценарий, който той вижда в бъдещето. Пълната забрана на частните училища, както наскоро е въведена в Прусия е по-близо до това състояние.

Австрия също има система, в която последна дума относно образованието има държавата и съответно се пречи на всеки тип мисловна дейност, която се счита за неподходяща, например метафизика, политическа икономика и т.н. Забраняват се определени научни трудове и има обявена награда за тези, които задържат раздавачи на библии, които са различни от официалните йезуитски такива.

Китай обаче е държавата, в която Спенсър вижда кошмара на държавното образование в пълния му разцвет: „Само в Китай идеята е доведена до логичния ѝ завършек. Там държавата публикува списък с творби, които е разрешено да се четат. Тъй като подчинението се счита за основна добродетел, властите одобряват само творби, които описват деспотизма в розови краски. Страхувайки се от ефектите от иновациите управлението не позволява да се учи нищо, освен одобреното от него.

Имайки за цел производството на граждани по шаблон държавата в Китай упражнява строга дисциплина върху поведението. Има „правила за седене, стоене прав, ходене, говорене, покланяне, са разписани с най-голяма точност. На учените е забранено да играят шах, футбол, бадмингтон, да пускат хвърчила, да свирят на музикални инструменти, да дресират животни, птици, риби или насекоми. Твърди се, че всички такива развлечения разсейват ума и покваряват сърцето.““

Спенсър прави и аналог с религията, имайки предвид широкоразпространеното съгласие, че държавата няма място в нея:

„Както от предложението държавата да преподава религия следва необходимостта държавата да решава какво е религиозна истина, така и от предложението държавата да образова следва необходимостта държавата да решава какво е образование и как следва да се осъществява.“

По аналогия с други държавни политики – нечестното разпределение на данъчната тежест, раздутите щатове на армия, флот и други институции, на стр.210 Спенсър твърди, че:

„можем да сме напълно сигурни, че държавното образование ще се провежда в полза на хората на власт, а не в полза на народа“

И допълва: „Да се надяваме на нещо друго е да направи старата грешка да търсим грозде от трънак. Няма нищо по-утопично от това да се очаква че при текущото състояние на човечеството и нещата, влиянията, които са проникнали във всички останали институции, няма да проникнат и в тази.“

На стр.217 Спенсър също така се връща към неадекватността на държавата да се справи с бедността, на факта, че държавата не може да излекува недоимъка, а само може да го премести от едни хора към други. По същия начин, според него, държавата може да образова дадени хора само за сметка на по-лошото образование на други.

Той дава и сериозни аргументи за това, че държавното образование ще има лошо влияние върху самоконтрола у хората и по-точно: че докато учи хората да зазубрят, то ги отучва от самоконтрола, което е много по-важно качество за успех в живота.

Интересът на родителите като гарант за доброто образование на децата

Поддръжниците на държавното образование, според Спенсър, отричат изцяло нещо, което е добре установено през хилядолетията и което е широко прието, а именно: че любовта към потомството, взаимната зависимост между родители и деца, това, че успехът за едните е успех и за другите, а нещастието за едните е нещастие и за другите, не са достатъчни, за да осигурят успешното физическо и психическо развитие на бъдещите поколения.

Не, казват привържениците на държавата: трябва ни цяла държавна машина от директори, инспектори, съвети, учители, помощен персонал, добре подплатени с държавните данъци, и захранвани със „суровина“ под формата на малки момчета и момичета, от които да се произведе население от добре-обучени мъже и жени, които да бъдат „полезни членове на обществото“.

Същите хора твърдят и че родителите и особено родителите на децата, които най-много се нуждаят от обучение, не знаят как да различат доброто от лошото образование. Т.е. интересът на потребителя не е достатъчна гаранция за качеството на стоката. Същото оправдание се използва за всяка друга намеса на държавата в делата на гражданите.

За Хърбърт Спенсър обаче тези аргументи не издържат логическа и практическа проверка. „Невежите родители обикновено бързо различават ефектите от добро и лошо преподаване, забелязват ги у децата на другите и действат според наблюденията си. Също така за тях е лесно да следват примера на по-образованите и да изберат същите училища.

Те могат да преодолеят трудността и като поискат съвет и обикновено има някой по-способен и имащ желание да помогне, който да даде на необразования родител добър отговор на питането му по отношение на учителите.

И накрая – имаме цената на услугата. И в образованието, както и при други неща, цената е достатъчно добър измерител на стойността, достъпна е за всички класи и е нещо, към което бедните инстинктивно се обръщат по въпросите на образованието. Всеизвестно е колко хладно гледат те на евтино или безплатно образование.

Но, дори и да приемем това […], пак не е необходима намеса. Злото подлежи на поправяне, както и всички аналогични злини. Израстващото поколение ще разбере по-добре от родителите си какво е добро образование, а  техните наследници ще имат още по-ясни идеи.

Който счита бавната скорост на този процес за достатъчна причина за намеса, трябва да е последователен и да се намеси във всички други неща, тъй като невежеството, което служи за извинение на намесата на държавата във всяко нещо, се лекува постепенно.

Поправянето на грешките на производителите и клиентите може да отнеме поколения. Подобренията в търговията, производството и особено земеделието стават едва забележимо. Да вземем за пример ротацията на посевите.

И ако тази бавна скорост е валиден аргумент за намесата в една сфера, защо да не е за друга? Защо да не сложим държавата начело на фермите, тъй като може да отнеме сто години фермерите да приемат плановете, предлагани от модерната наука.

Ако можем да разберем факта, че обществото е жив организъм, който се само-произвежда, а не нещо, което се сглобява във фабрика, не е нещо, което се прави изкуствено, ще допускаме по-малко грешки…“

В горния доста дълъг цитат ясно се вижда убедеността на Спенсър в ефективността на правилните стимули, налични при личен интерес и свободен пазар, в който всеки носи отговорност за грешките си и се ползва в пълнота от добрите си решения.

Истинското образование като заплаха за властта

Хърбърт Спенсър допълва критиката си спрямо възможността за държавно образование с наблюдението, че всички институции имат „инстинкт“ за самосъхранение и че техните корени са в миналото, а не в настоящето или бъдещето. Тези корени са нещото, което институциите опитват да ги предпазват. „Промяната ги заплашва, променя и накрая – разрушава, така че те всички се противят на промяната.“, казва той.

Според него, обаче, „От друга страна, образованието, истинското образование, е пряко свързано с промяната, то е водача на промяната, никога не затварящия очи революционер. То непрекъснато приспособява хората към по-високи цели и ги прави неприспособими към нещата такива, каквито са. Ето защо, между институции, чието съществуване зависи от това човекът да продължи да е такъв, какъвто е, и истинското образование, което е един от инструментите да направят от човека нещо, което не е, винаги ще има противопоставяне.

Спенсър дава примери със забрани и ограничения на училищата още от древността. 300 години пр.Хр. нелицензираните училища са забранени от Сената на Атина. В Рим свободата на преподаване е атакувана два пъти преди християнската ера, а и след това – при император Юлиан.

Той е критичен и към състоянието на нещата в континентална Европа, с цензурата в университетите и др. Думите на императрица Катерина към нейния премиер:

„Ако руснаците знаеха да четат, щяха да ме свалят от власт.“

са използвани за илюстрация на отношение на властта към истинското образование.

Хърбърт Спенсър е пределно ясен като казва:

„Винаги, когато държавите се заемат с образование, то е с цел да спрат спонтанното образование, което застрашава тяхното собствено господство.“

Разбира се, това не е нещо, с което ще цитират Спенсър в курс, воден в държавен университет.

Дадени са примери от Китай (отново), и с Австрия, където според волята на император Франсис обучението на населението е оставено на йезуитите, така че те да могат да „противостоят на пропагандата на свободата, на пропагандата на суеверията.“

Не са пожалени и действията на правителството на Великобритания, което в опит да ограничи евтината литература забранява седмични публикации да бъдат продавани за по-малко от 1/6 пенса. Споровете при намаляването на вестникарските марки (без които не е можело да издаваш легално вестник) също са посочени. За Спенсър това е двуличие, тъй като от една страна законодателя твърди, че одобрява информираността на масите, а от друга събира 1.25 милиона лири стерлинги от „данъци върху знанието“. Повече за историята на ограниченията пред свободата на пресата можете да прочете в тази статията за историята на пресата.

На стр.211 се посочват още редица примери: брамините в Индия се борят срещу модерната наука, докторите-мохамедани, игнориращи всяка друга книга освен Корана, както и предразсъдъците на църквата във Великобритания спрямо философията. Църквата във Франция и Англия е посочена като заклеймяваща образователните системи на Бел и Ланкастър като изобретения на злото, и е посочена също защото е посрещнала с отпор неделните училища при тяхното зараждане.

Неадекватността на образователните институции

Най-фрапантен е примера, в който организации, създадени да разпространяват знание действат като потисници на знанието. Оксфорд, например, е едно от последните места, които признават философията на Нютон.

Пак в Оксфорд е имало събрание на което е взето решение да се пречи на четенето на есето на Джон Лок „За човешкото разбиране“. На събранието е взето решение, след дебати, че всеки глава на колеж без да го прави публично достояние, ще се опита да попречи на разпространението на есето в поверения му колеж. В колежа Итън химията е била забранена по времето на Шели, до степен да се забраняват трудове по химия.

Спенсър пише още:

„Толкова повсеместен е навика на тези почитани институции да затварят вратата пред иновациите, че те са сред последните места от които взимат пример търсещите подобрение в методите на преподаване и избора на предмети.“

Отношението на университетите спрямо природните науки е това на презрително пренебрежение. Колежанските власти дълго време се съпротивляват – активно или пасивно, на създаването на предмети по физиология, химия, геология и др. и само последно време, под натиск отвън и от страх, че ще бъдат задминати от конкуренти, с неохота започват да преподават нови предмети.

Образованието не намалява престъпността

По времето на Спенсър, а бих казал и сега, съществува виждането, че образованието намалява или предотвратява престъпността. Спенсър цитира изказвания в този смисъл на г-н Макалей, който казва: „който има право да беси, има право и да образова“, както и писмо на г-жа Мартиню по отношение на системата на зониране в Манчестър: „Не виждам проблем от гледна точка на политическата икономика за общата оценка за образователни цели. Като прост полицейски данък тази оценка ще бъде много евтино начинание. Ще струва много по-малко от това да плащаме за покварата на младежта.“

Аргумента е дълъг, но с две думи се свежда до това, че защитниците на тази теза бъркат корелация с причинно-следствена връзка – т.е. приема се наличието на престъпност заедно с наличието на неграмотност като аргумент за това, че неграмотността причинява престъпността, а наличието на грамотност и по-малката престъпност с това, че грамотността намалява престъпността.

Извън това са дадени някои любопитни анекдоти, като този за миньорите от севера, които са изключително необразовани и с ниска интелигентност (според тогавашните неточни измервания на второто), но въпреки това са най-малко престъпната група хора в Англия. Или анекдота за жените, които работят в стоманолеярни и каменовъглени мини в Южен Уелс: „тяхното невежество е ужасно, но докладите показват, че те са имунизирани от извършване на престъпления“.

В заключение

Хърбърт Спенсър следва безкомпромисно изводите, до които го води моралната система, базирана на принципа на неагресията. Примерите за това какво се случва, когато хората с власт, а не родителите, отговарят за образованието на децата, са красноречиви и твърде любопитни. Използването на образованието за индоктриниране на населението е всеизвестен факт след събитията през 20-ти век.

Отношението на властта към истинското образование, отношението на установените образователни институции към новостите в науката и образованието, както и аргумента му, че държавна институция е несъвместима с образованието поради различните цели на двете са неща, които не могат да бъдат подминати с лека ръка от който и да е поддръжник на държавното образование. Мисля, че всеки съвременен родител има над какво да се замисли след прочитането на горната статия.

Виж още:

  1. Държава и управление според Хърбърт Спенсър
  2. Морал на свободното общество според Хърбърт Спенсър
  3. Хърбърт Спенсър срещу Дж. М. Кейнс и Колонизацията
  4. Аргументът с лошите ябълки
  5. За правата и възпитанието на децата
  6. За правата на жените

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares