КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Хърбърт Спенсър срещу Дж. М. Кейнс и Колонизацията

Парична политика

В тази статия ще разгледаме някои от основните идеи на Хърбърт Спенсър, изложени в книгата му „Social Statics“ – икономическите му идеи, които отписват труда на Кейнс преди да е сътворен; яростното му отричане на намесата на държавата в парите и банкирането, както и критиката му към колонизаторската политика на Великобритания и, между другото, неадекватността на БВП като измерител на богатството.

Хърбърт Спенсър срещу Джон Мейнард Кейнс

Не съм дълбок познавач на трудовете на Кейнс, но колкото повече чета неща от 19-ти и началото на 20-ти век, толкова повече ми се струва, че неговите идеи не само не са нищо ново, а и са били добре разбити много преди да бъдат написани. Дори Спенсър, който не е икономист, прави бележки, с които показва теориите на Кейнс като очевадно неадекватни (за тогавашните икономисти и образовани хора) 22 години преди последния да се роди.

На стр. 147 виждаме следната бележка: „И отново, немалък брой уважавани хора, виждайки, че консумацията винаги съпровожда просперитета, си правят извода, че консумацията е сама по себе си полезна – че тя е причината за просперитета, а не негов страничен ефект. И така, виждайки пожар, или лудата екстравагантност на човек с широки пръсти, те се утешават с наблюдението че такива неща са „добри за търговията“.“ Идеята, че счупения прозорец води до икономически прогрес, че войните водят до просперитет и т.н. са все неща, които чуваме и днес. Разбира се, това е простата грешка на бъркането на корелация с причинно-следствена връзка – грешка, толкова проста, колкото и широко-разпространена.

На стр.148 Спенсър защитава стоковите спекуланти и по-конкретно спекулантите с царевица, като казва, че поредната грешка, допускана и от бедни и от богати, е да смятат, че спекулата е вредна за обществото.

На същата страница той се обявява против намесата на държавата в икономиката: „А какви груби теории преобладават по отношение на силата на законотворците да окуражават различни индустрии: „земеделския интерес“ и други „интереси“. Не само фермерите страдат от заблудата, че тяхната професия може да бъде направена по-благоденстваща от останалите и то за постоянно чрез закон на парламента.“

Той е безкомпромисен и по отношение на инфлацията и т.нар. „монетарна политика“: „Обърнете внимание на щурите идеи по отношение на монетарните въпроси. Ние се смеем на наивността с която в миналото населението, страдащо от глад, приписва високата цена на хляба на алчността на хлебари и воденичари, но не правим аналогия между тази теория и теорията приписваща национална криза на лоша монетарна политика. […] Да кажем, че състояние на обща липса на стоки може да се облекчи чрез печатането на банкноти е да направим грешката на търсещия перпетуум-мобиле, който се надява да получи сила от нищото.“ .

Карл Маркс също можеше да научи нещо от Спенсър, ако беше прочел тези редове: „Дали грешното впечатление, че собствениците на фабрики могат да вдигат или свалят заплати по свое усмотрение, е налично сред масите?“, пита риторично Спенсър и добавя: „Също толкова широко-разпространено е то сред техните богати съседи.“

Хърбърт Спенсър за Дълговите Пари

Спенсър е сериозен критик на негарантираните пари – парите, базирани на дълг или на частичен резерв и то по време, когато все още има златен стандарт в много от държавите, или направо се използват златни, сребърни и медни монети. Той разбира се, насочва критиката си основно към държавната намеса в монетарните (парични) въпроси и е на мнение, че (стр.244): „Законът не може да подобри саморегулиращите се пари, каквито са когато биват оставени на мира, но може да им навреди, и непрекъснато го прави.“

На стр.244 четем: „…виждайки, че само като се изисква от банкера да държи налични средства, за да покрие всички банкноти, които е издал, може да се постигне пълна сигурност за техните държатели, а когато това се направи се унищожава мотива за издаването им. Не трябва да забравяме, също така, че дори и сега основната част от нашите хартиени пари са изцяло негарантирани. Не се упражнява никакъв контрол над дълговите полици в циркулация, които са три пъти повече от хартиените пари. Няма специална осигуреност по отношение на изпълнението на тези задължения, а тяхното размножаване е неограничено с изключение на естественото такова – кредита, който хората считат за безопасно да си дават едни други.“

Дава за пример Банката на Англия, която получава привилегирована позиция и един куп регулации, които непрекъснато се сменят и усложняват, в контраст с Шотландия,в която въпреки, че никога не е имало ограничение срещу издаването на какъвто и да е тип ноти (нота като в „банкова нота“, откъдето и „банкнота“) на практика е било невъзможно за необезопасени или нестабилни ноти да добият циркулация (currency – откъдето и съвременната английска дума за „валута“). Според Спенсър естествено постигнатата гаранция е много по-успешна от тази, установена със закон, като цитира, че на глава от населението на Великобритания са нужни ноти на стойност 3 пъти повече от тези на Шотландия. За първи път чувам за такъв начин да се оцени ефективността на паричната система, но може би икономисти със специализация в монетарните въпроси ще могат да дадат мнение за този подход.

За Спенсър държавната намеса в регулирането на парите е зло, а по точно същия начин е зло държавата да се превърне в банкер, особено такъв, който задължава други хора да ползват издадените от него банкноти – обещания за бъдещи плащания. Според Спенсър това е така, тъй като води до възможността да се поемат допълнителни задължения:

„Хартиени ноти се издават без ограничение, а след това идва обезценяването, което е на практика допълнително данъчно бреме, наложено без съгласие на мнозинството – данъчно бреме, което ако беше наложено пряко, щеше да накара хората да разберат екстравагантността на националните разходи и да заклеймят войната, която ги прави необходими.“

Спенсър е безпощаден в критиката си и в прозорливостта си по отношение на това, че държавно начинание в коя да е сфера не може да търпи конкуренция: „Същите причини, които пречат на държавата да се съревновава с частни лица в други занаяти, ѝ пречат да се съревновава успешно в това – истина, която изследване на управлението на монетния двор ще потвърди достатъчно ясно. И така, държавата може да произвежда пари без загуба само като забрани на всички останали да ги произвеждат.“

Критика срещу колонизацията и БВП като измерител на богатството

Спенсър отделя цяла глава за критика на колониалната политика на Британската империя. На стр.221-222 четем:

„“Хората са толкова богати, колкото акри владеят“, твърдят политиците. „Увеличение на нечие владение е равно на увеличение на богатството. Какво може да е по-ясно национално предимство от придобиването на нова територия?“ И така, объркани от аналогия и подклаждани от жаждата ни за придобивки, ние продължавахме да покоряваме провинция след провинция, в пълно отрицание на загубите, които понасяхме с тези си действия. Всъщност, щеше да е непонятно, ако не ни носеха загуби. Това, че добавяйки нещо трябва да увеличава богатството изглежда толкова очевидна истина, че хората никога не са сетили да се питат какво става ако нещото, което се добавя е с отрицателен знак. И дори днес, въпреки че се прокрадват съмнения в публичното пространство, инстинктивното ни желание да задържим това, което имаме е твърде силно, за да позволи промяна на политиката.“

Разбира се, подобни лъжи се продават и днес, примерно на Руския народ, когато беше прегазена Украйна заради Крим и Донбас.

Спенсър продължава с критиката си: „Те считат за ценен, всеки нов пазар за английски стоки, държан отворен независимо от цената. Имаме някакво малко парче остров, или дива територия – нездравословно или пусто, или със суров климат, или дори необитаемо, на което можем да сложим ръка на базата на откритие, завоевание или дипломатически маневри. Поема се собствеността, назначава се високоплатен губернатор, около него се събират официални лица, следват укрепления, войници, кораби. Оттук от време на време почват спречквания със съседните народи, нахлувания, война и те от своя страна изискват още укрепления, войска и пари. И отговорът на всички, протестиращи срещу това безхаберно харчене е „Вземете предвид как това разширява нашата търговия“, последвано от конкретни числа.“ Малко по-късно обаче става ясно, че „дори това търсене да е за издръжката на гарнизона – стъкло за казармените прозорци, брашно за колосване на ризите на офицерите и захар на бучки за трапезата на губернатора – всичко това ще намерите внимателно включено в таблиците на Търговската камара, а хората му се радват все едно представлява повишение на нашия износ.“. Разбира се, подобна и основно справедлива критика има срещу днешната, мила на държавата, статистическа мярка – Брутен Вътрешен Продукт и начина, по който се употребява за оправдаване на едни или други политики, или за декларирането им за успешни в последствие.

Спенсър добре е разбирал нещо, което убягва на много хора и днес „… и търговия, която не дойде при нас естествено, не е печеливша, а точно обратното.“. Уроците по икономика продължават на стр.223-224: „Ако към вредата, която си нанасяме сами като произвеждаме стоки, които по-евтино бихме могли да купим, добавим и вредите от това, че умиротворяваме колонистите, като купуваме от тях стоки, които можем да си купим по-евтино от другаде, получаваме двойна загуба от тези тъй желани монополи.“.

На стр.224 се цитира Декларацията за Независимостта на Америка, в която колонистите описват множеството беди, които им е причинила колониалната власт и довели до революцията, сред които: възпрепятстване на правосъдието, създаването на огромен бюрократичен апарат, поддържане на армия в мирно време, подчиняването на чужда на възгледите им юрисдикция, защитата чрез измамни съдебни процеси на войниците от кралската армия от наказателна отговорност за извършени от тях убийства, спирането на търговията на колонията с други части на света, налагането на данъци без тяхното съгласие, за отказа да им се осигури процес със съдебно жури и т.н.

На стр.227 Спенсър прави ярък контраст между държавната и частната колонизация: „По всички точки Пенсилвания илюстрира справедливия, в контраст срещу несправедливия, начин на колонизация. Тя е основана не от държавата, а от частни лица. Не ѝ е необходима защитата на държава-майка, тъй като не извършва нарушения на моралния закон. Нейният договор с индианците, описан като „единственият подписан без клетва, и единственият, който никога не е нарушен“ ѝ служи по-добре от всеки военен гарнизон. За седемдесетте години, през които квакерите държат управлението тя се наслаждава на имунитет от войни по границите и свързаните с тях загуби, страх и кръвопролития, и които са характерни за другите поселения. От друга страна хората ѝ поддържат приятелска и взаимноизгодна връзка с местните и като естествена последица от пълната сигурност, необичайно бързо постигат материален възход.“

В заключение

Обичайно е странно да се наблюдава как идеи, отречени многократно като погрешни, придобиват популярност и широко приемане, но при подходящо изкривяване на стимулите, каквото съществува при държавно управление, това е повече от закономерно. Критиката към намесата на държавата в монетарната политика е повече от адекватна и днес, в 21-ви век, когато сме преживели редица кризи, задълбочени именно от опитите за централно планиране на икономиката и по-конкретно с контрол върху парите и банкирането. Критиката към колониализма на практически основания е особено любопитен предвид непрестанните обвинения спрямо европейските бивши колониални сили за забогатяване за сметка на колониите.

Вижте още:

  1. Държава и управление според Хърбърт Спенсър
  2. Морал на свободното общество според Хърбърт Спенсър
  3. Хърбърт Спенсър и аргументът с лошите ябълки
  4. За правата и възпитанието на децата
  5. За правата на жените
  6. Хърбърт Спенсър за държавното образование

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares