КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Хърбърт Спенсър за правата и възпитанието на децата

Баща и дете

В тази статия ще разгледаме някои от основните идеи на Хърбърт Спенсър, изложени в книгата му „Social Statics“ и по-конкретно тези, свързани с правата на децата и възпитанието на младежта.

Спенсър е защитник на правата на децата по време, когато много малко се пише и говори по темата и далеч преди приемането на всякакви харти за правата на децата, инициативи на ООН и т.н. Първия писмен документ на английски език на тема „права на децата“ е издаден само 50 години по-рано. Той посвещава на темата цяла глава: „Правата на децата“, започваща на стр.111.

Морален аргумент за правата на децата

Моралът, разбира се, е универсален принцип, приложим към всекиго и по всяко време. Ако използваме даден процес за достигането на заключение, което ни харесва, то не можем да отречем достигането на друго заключение, постигнато чрез същия процес.

Източника на правата на възрастните е и източник на правата на децата, и следвайки същия процес на дедукция, за Спенсър няма друг избор освен да се съобрази с резултата и да приеме единия извод – че децата имат права и свободи. За него той е толкова валиден колкото и извода, че възрастните имат права и свободи. Спенсър вече използва тази логика, когато защитава правата на жените в предходната глава.

Спенсър описва как, ако на децата се отрекат всякакви права, то убийството или ограбването става морално приемливо, стига жертвата да е непълнолетна. Робството, когато поробеният е дете, също би било морално. Ако обаче четящия тези редове не приема тези следствия, т.е. приема, че децата имат някакви права – на живот, на собственост и някакъв вид свобода, то тогава трябва да покаже защо приема тези основни права, отказват други права на децата. Трябва да покаже къде правата на възрастните превъзхождат правата на децата, и защо.

За Спенсър аргумента, че не е ясно кога детето става възрастен не е проблем, нито е проблем, че детето е зависимо за съществуването си в една или друга степен от възрастните. Не е препятствие и това, че съществува задължение за родителя да полага грижи за детето. По този повод той казва:

„Ако даването на задължение създава право на власт в този случай, то това трябва да се случва и в други случаи. Оттук следва, че ако даден човек стане благодетел на друг човек, то той му става господар – заключение, което ние не приемаме.“

За Спенсър единствената горе-долу смислено-изглеждаща критика е тази, че децата не са напълно развити хора и им липсват определени сетива, инстинкти и ниво на съзнателност. На това той отговаря на стр.113 така:

„Да кажем, че правата на някого са по-малки от правата на другиго поради факта, че има по-малко дадености е равносилно на това да кажем, че той няма право да упражнява сетива и органи, които няма! – любопитна смесица от труизъм и абсурдност.“

За Спенсър пълната свобода е свободата на човек да използва всичките си дадености (органи и сетива). Ако двама души имат пълна свобода, то всеки от тях притежава пълни права и в този смисъл правата им са равни, без значение дали даденостите им са равни или не.

Спенсър против насилието срещу деца

Също както Стефан Молиню в наши дни, Хърбърт Спенсър е ярък противник на „насилственото образование“, т.е. използването на насилие от всякакъв тип за постигане на „дисциплина“. Той започва аргумента си, заявявайки, че ако насилствените методи са правилни, то те трябва да водят до добро, а ако са погрешни – до лошо, след което анализира резултатите, търсейки доказателства за или против доктрината, че свободата на децата може да съществува заедно с тази на възрастните.

За Спенсър образованието има за цел формирането на характера, например да намали склонността към непокорство, да събуди спящи заложби, да засили сетивата, да култивира вкуса, да окуражи едни и потисне други чувства, така че накрая да развие детето в човек с пропорционална и хармонична природа. Това според него е целта и на родители и на учители.

Оттук за Спенсър следва, че защитниците на използването на авторитета на възрастен, и, ако има нужда – сила, в управляването на децата, го правят тъй като считат тези методи за най-подходящи за постигане на желаната цел – формирането на характера. Той дава пример за това как изглежда този план в главите на поддръжниците си и съответно какви проблеми вижда с него:

„Имаме недружелюбен малък палавник, който следва желанието да си достави удоволствие без да се съобразява с комфорта на околните – може би е дразнещо шумен в играта си, или се забавлява като дразни друго дете, или си присвоява играчка, предназначена да бъде споделена с останалите. Очевидно има нужда от някаква намеса. Бащинското тяло със свъсени вежди и строг тон командва подчинение – „Прави, каквото ти казвам“, и, ако има нужда, подсказва заплаха от бой с камшик или затваряне в тъмния долап.

С две думи – извършва насилие или заплаха от насилие, достатъчно да осигури подчинение. Детето в крайна сметка се подчинява, със съответното изразяване на недоволство и враждебност. Бащата разбутва огъня и продължава да чете вестника си, мислейки си, че всичко е наред – голяма грешка!

Насилие срещу деца

Ако целта е просто да се намали шума или да се осъществи механичния пренос на играчката, вероятно това е най-добрият начин. Ако нямаше значение с каква мотивация действа детето, стига да изпълни нещо, няма какво да добавим.

Обаче целта е друга. Искаме да променим характера, а не поведението. Не действията, а чувствата, които ги ръководят са нещото, с което искаме да се справим. Имаме видими признаци за себичност – незачитане на желанията на другите, подчертано желание за потискане на другите, опит да се присвоят ползи, предназначени за всички – накратко, имаме проява в малък мащаб на неприятната природа, на който основно се дължат нашите обществени беди.

Какво, тогава, искаме да направим? Очевидно, промяна на нрава на детето. Какъв е проблема, който решаваме? Очевидно да произведем състояние на ума, което, ако вече съществуваше, щеше да предотврати неприятните действия.“

„Но съчувствието може да бъде увеличено само чрез упражнение. Никое сетиво няма да расте, освен ако не изпълнява своята специална функция – мускулът да се свива, интелекта да възприема и мисли, а моралното чувство чрез чувстване. Поради това, съчувствието може да се увеличи само чрез предизвикване на чувства на съпричастност. Себичното дете ще стане по-малко себично само като се породи у него съпричастност с желанията на другите. Ако това не се свърши, нищо не е свършено.“

За Спенсър е очевидно, че за постигането на горното използването на смръщени гримаси, заплахи и пръчка е абсурдно. Не може чрез причиняването на болка или страх от болка да се стимулира чувство, което се поражда от съпричастност към щастието на другите . Не може отговорът на задачата: „предизвикай у детето чувство на съпричастност“ да е „бой“ или „прати го да си легне“!

Спенсър завършва този аргумент с цитат без източник, в който се твърди, че най-многото, което може да се постигне с жестокост е да произведе двуличници. С жестокост не се печелят хора за кауза и не се променя характер. Имайки опита на 20-ти век зад нас можем да се запитаме: не са ли именно тоталитарните режими тези, в които всеки има две, три, че и повече лица, човек трудно говори с човека, а приятелствата са основно начин да оцелееш, а не истинска връзка между две души?

Други аргументи срещу насилственото възпитание

Хърбърт Спенсър не спира дотук. На стр.117-118 прилага примера с дома за умствено болни в Хануел, където квакерите управляват обитателите без употребата на насилие, в ярък контраст със случващото се в останалите подобни институции. Няма вериги, не се носят писъци, крясъци и хлипане, не се чува скърцане на зъби, а през нощта минувачите не биват стряскани от писъци като от отвъдното. Напротив, наблюдава се подобрение на здравето – умствено и физическо, нерядко има възстановявания и пускане на хората обратно в света на умствено здравите.

„Дали някой ще спори, че лудите могат да бъдат управлявани с блага дума, но не и децата? Дали някой ще държи на това, че моралната сила е най-добра за лишените от разум, а физическата сила за тези с разум?“

пита риторично Спенсър. Той продължава с напътствия за това как трябва да спечели доверието на детето, да се убеди с поведение, че неговият интерес е и твой интерес. За него правилния подход е да се остави то само да открие, че възрастният е по-мъдър, да се остави само да изпита ползите от това да следва съветите на възрастните и бедите, които ще го сполетят от действието напреки.

Когато това стане, „най-малкия ваш знак на одобрение или неодобрение ще бъде закон за детето“.

За Спенсър е непонятен когнитивния дисонанс по отношение на възпитанието на децата. Ако искаме дадено момче да стане добър механик, то го правим чирак на някой добър механик, така че отрано да почне да упражнява занаята. По същия начин действаме с младия музикант, художник, счетоводител, или математик.

Точно обратното обаче правим по отношение на най-важното качество, което трябва да култивираме у един млад човек: самоконтрола.

Като всяко друго качество и способност, самоконтрола може да бъде развит само чрез упражнение. „Този, който ще владее страстите си като възрастен, трябва да се упражнява да ги владее като млад.“, казва Спенсър, и продължава:

„Наблюдавайте абсурдността на насилствената система. Вместо да привикне детето да бъде закон сам за себе си, както ще се изисква от него в бъдещия му живот, тя му дава закон. Вместо да го подготви за деня, в който ще трябва да напусне бащиния покрив като го убеди да определи граници на действията си и доброволно да се ограничи в тях, тя очертава тези граници за него и казва – преминеш ли ги, лошо ти се пише. Имаме същество, което след няколко години ще стане господар само на себе си, а за да го подготвим за това състояние му е позволено да бъде господар на себе си възможно най-малко.

Във всеки друг случай се счита за желателно детето да се упражнява да прави като малко това, което после ще се изисква от него като възрастен, но за най-важното – да се самоуправлява, се счита, че по-малко упражнение е по-добре за него. Нищо чудно, че тези, които са израснали под най-строга дисциплина често се оказват най-дивите сред диваците. Може би точно такъв резултат е бил търсен.“

В отговор на аргументи от типа „такава им е природата на децата“, Спенсър отбелязва, че децата по правило имитират родителите си, включително в недъзите им:

Те [родителите] забравят, че покварата на децата им възпроизвежда тяхната собствена поквара.“.

 

Също така прави наблюдението, че недостатъчно добродетелни родители трудно забелязват доколко влияят на децата си:

„Не, че детето не се влияе от друго, освен физическа сила, но родителят може да е недостатъчно добродетелен, за да използва други методи. Майки и бащи, които подчертават колко непослушни са децата им и какви проблеми им създават по непонятна причина приемат, че това се дължи изцяло на лошия характер на детето и никак не е свързано с техни лоши черти на характера.“ Разбира се, тези твърдения не са абсолютни и всяко дете, както и всеки човек, е индивидуален и това личи от различните характери на деца, отгледани от едни и същи родители при едни и същи условия и подход, но определено важат на ниво „обща тенденция“.

Връзката между насилието у дома и насилието в обществото

За Спенсър съществува (стр.115) взаимозависимост между насилието у дома, конкретни срещу жените от страна на мъжете и срещу по-младите от страна на по-възрастните, и насилието в обществото, включително насилието, извършвано от държавата. Той дава исторически примери и посочва как в предходни епохи подчинението на мъжете пред държавата е същото като подчинението на семейството пред мъжете и как са намаляването на едното, намалява и другото.

Тъй също така вижда пряка връзка между метода на възпитание и устройството на обществото, когато на стр. 119 казва:

„И действително, физическите дисциплинарни методи не само не подготвят младите за бъдещото им положение, а изцяло ги правят непригодни за него. Ако съдбата на младежа е да бъде роб – ако живота му като възрастен ще е под управлението на руски деспот или американски плантатор, няма измислен по-добър метод за подготвянето му да свикне с това положение на пълно подчинение, в което ще трябва да живее. В степента, в която подобно отношение ще го подготви да бъде подчинен, в такава степен то ще го направи непригоден да живее като свободен човек сред свободни хора.“

Това е твърдение за причинна-следствена връзка между начина на възпитание в семейството и общественото устройство, в което младия човек ще се чувства добре. Човек, възпитан да бъде свободен, да носи отговорност за действията си и да се разбира на доброволни начала с останалите ще се чувства не на място в система, която го третира като голямо бебе (по думите на Спенсър), което няма свободата да прави и мисли което намери за добре. И обратно – човек, възпитан да бъде командван и ограничаван от външна сила на всяка крачка и за когото винаги някой друг е определял какво да прави и как да го прави, ще се чувства не на място в едно свободно общество и ще търси „силната ръка“ и „бащицата“, независимо колко деспотичен или тираничен е владетелят. Съответно семейството се явява фронт на борбата за свобода.

Баща и дете

Подобна връзка прави в днешно време Стефан Молиню, за който насилието в обществото тръгва от насилието у дома и основният начин да се пребори насилието в обществото е първо да се пребори насилието срещу децата.

Хърбърт Спенсър срещу отказа от възпитание

Спенсър пита: „Защо изобщо е нужно възпитание? Защо детето не пораства само в пълноценен възрастен човек? Защо трябва да ограничаваме определени склонности, да стимулираме други и чрез различни средства да оформяме ума в нещо различно от това, което би се случило без възпитание? Не е ли това аномалия в природата?“, очевидно като огледало на аргументи от застъпници на естественото развитие на децата.

За Спенсър нуждата от възпитание произтича от факта, че човек вече не живее в първоначалното си природно положение, а е част от общество, до което е довело развитието на човечеството. За него това е междинен етап, етап на нагаждане, преход между дивашкия начин на живот и социалния начин на живот. В този смисъл възпитанието според него е временно необходимо, докато човек се адаптира, което ще доведе до отпадането на тази нужда. Той гледа по същия начин и на насилието, необходима при работата на тъмничари, полицаи и войници – породени от несъвършенствата на човека и в този смисъл – преходни.

В заключение

Мисля, че Спенсър е изключително напредничав по отношение на възгледите си за правата на децата, изпреварил с много времето си, когато физическите наказания като метод за възпитание са били нещо стандартно не само вкъщи, а и в училище и други институции. Аргументите му са актуални и днес, когато все още в много семейства се счита за нормална комуникацията чрез викане, заплахи и физически наказания, уви – най-вече насочени към малки деца, които са и най-беззащитни. Оправданията за пляскането“, шамарите (да не говорим за друго) и заплахите са валидни дори по-малко от оправданията за упражняваното от държавата ежедневно насилие срещу добросъвестните граждани, тъй като във втория случай жертвите поне имат теоретична възможност да се защитят.

Вижте още:

  1. Държава и управление според Хърбърт Спенсър
  2. Морал на свободното общество според Хърбърт Спенсър
  3. Хърбърт Спенсър срещу Дж. М. Кейнс и Колонизацията
  4. Аргументът с лошите ябълки
  5. За правата на жените
  6. Хърбърт Спенсър за държавното образование

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares