КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Политически възгледи, активизъм и постижения на квакерите

Капитъл Хил, САЩ

Тази статия е част от серията ни за квакерите.

Ако трябва да обобщим накратко политическите възгледи на квакерите, то те се заключват в уважението към всички хора и считането им за равни, в непризнаването на авторитарни институции от религиозно и светско естество, в отказа от употреба на насилие и в насърчаването на живот в служба на другите.

За мен най-цялостно и логическо завършено изложение на квакерските възгледи ни дава Хърбърт Спенсър, за когото неотдавна публикувахме серия от подробни статии. Въпреки, че самият той не е квакер, Спенсър е отгледан в семейство на методисти с квакерски уклон и е очевидно, че либертарианската му философия е силно повлияна от тази среда. Възгледи като тези за отглеждането и възпитанието на децата, за правата на жените и др. със сигурност са повлияни от квакерските идеи.

В тази статия няма да разглеждаме в детайли всички възгледи на Приятелите, а ще наблегнем повече на реалните им действия под формата на политически активизъм и благотворителност и техните постижения на тези поприща в най-различни сфери: данъци, мир, правата на афро-американците и индианците, правата на жените, отношението към душевно-болните и към затворниците и наказателните институции.

Отказ от плащане на данъци и зачитане на светски авторитети

Още от самото си основание квакерството е анти-авторитарно и незачитащо светските власти. Квакерите, считащи, че Бог може да говори на всеки човек без нужда от свещеници, пищни църкви и ритуали, отказват да плащат църковни данъци. При първоначалното си преселване в Пенсилвания квакерите дълги години успяват да избегнат плащането на всякакви налози като отстояват правото си по мирен път, наблягайки на правото си на самоуправление.

Тази тяхна борба е описаната отлично и в големи детайли от в преведената статия на Мъри Ротбард „Произход на индивидуалистичния анархизъм в САЩ„.

В годините преди Американската революция заради връзките си с Английското Общество на Приятелите, Приятели в Пенсилвания се обявяват за мирно разрешаване на конфликта, но към 1865г., някои квакери започват да заклеймяват увеличената данъчна тежест наложена от Британската империя. Квакери-търговци от двете страни на океана се обявяват против митата. 80 търговци от Филаделфия веднага след приемането на Закона за марките подписват споразумение да не внасят стоки.

Към края на 18-ти век квакерите и тяхното неподчинение са признати дотолкова, че Конституцията на Съединените Американски Щати съдържа думи, специално насочени към тях и по-точно тя позволява различните клетви да се потвърждават, а не било нужно да се заклеват. За квакерите е било недопустимо да се заклеват по суеверен, според тях, начин, с ръка на библията или по какъвто и да е друг начин. Самият факт, че те говорят означава, че казват истината.

Отношение към войната

Квакерите като цяло са против войните, а по въпроса за отбраната ранните квакери считат, че отбраната трябва да се финансира на доброволен принцип от всички заинтересовани. По време на първите войни в английските колонии например Френската и Индианската през 1754 г. в САЩ квакерите масово отказват да се бият и тези, които заемат държавни длъжности постепенно ги напускат като към края на войната почти не остават квакери на държавна служба.

Позицията на квакерите е обобщена добре в този цитат от Уилям Пен: “Добър резултат не може да оправдае лоши средства. Ето защо не трябва да правим зло, дори и от него да може да произтече добро.”. Това е категорична не-утилитаристична морална позиция.

Американската революционна война създава големи проблеми за квакерския пацифизъм. Обществата не успяват да удържа порива на определени групи да се съберат в импровизирани милиции. С подписването на Декларацията за независимостта през 1776г. става ясно, че насилието не може да бъде избегнато.

Отговорът на квакерите е, че отказват да плащат данъци за подкрепа на войната, както и хартиените пари, наречени „Континенталки“, които Вторият континентален конгрес издава за финансиране на военното дело. За квакерите това е подкрепа за насилствена кауза и следователно против техните убеждения.

Въпреки, че голямото мнозинство квакери не взимат участие в бойните действия, някои го правят и много от тях биват изключени от Обществото на Приятелите заради тези си действия. Според различни данни около 1800 квакери са били изключени от обществото заради някакъв тип участие в революцията.

Някои квакери служат във войната като санитари и помагачи в лазаретите, грижейки се за болните и ранените.

Заради пацифистките си убеждения или заради подкрепа на Великобритания не малко квакери напускат САЩ след войната за независимост и се заселват в Канада, основно в Пенфийлд и Ню Брънсуик. Цената, която квакерите като цяло плащат за това е загубата на политическо влияние в Пенсилвания и други райони и още по-голямата затвореност на общността. Това влияние никога няма бъде възвърнато.

Американската гражданска война е още по-голямо изпитание за квакерите. Официалните позиции на повечето събрания на приятелите е, че тази война не е по-различна от всяка друга и че Приятели не трябва да участват нито в офанзивни, нито в дефанзивни роли. Има декларации, че всеки квакер, който се включи във войната ще бъде изключен от Обществото.

Въпреки това има свидетелства за много желаещи доброволци, които се записват под знамената на Линкълн и много квакери взимат активно участие в бойните действия. Редица квакери активно агитират в полза на войната с аргументи като „за да постигнем по-бързо мир, трябва да воюваме“.

На практика реакциите спрямо участващите във войната квакери не са еднакви и варират от изключване до мълчаливо толериране.

Квакери се бият и на страната на Конфедерацията. Някои успяват да напуснат щати като Северна Каролина преди войната да избухне, но други не успяват и отказа им да участват в нея се разглежда като предателство и измяна. На официалните лица не им пука дали хората вярват във войната или не. Някои мъже на наборна възраст се крият в гората или се отправят през планините към териториите под контрол на северняците.

Година по-късно конгреса на Конфедерацията въвежда такса за изключване от военните действия от 500 долара, която много квакери плащат.

Въпреки пацифизма си, квакерите страдат много по време на войната, на някои места бидейки жертви и на двете страни. В Северна Каролина, например, от близо 4500 квакери преди войната след нея остават само 2000.

По време на Първата и Втората световни войни съпротивата срещу войната отново е подложена на изпитание. Много Приятели отказват да служат като войници заради убежденията си, а други сформират екипи за лекарска помощ и работят като санитари. Много от Британските квакери се присъединяват към поддържащите войските единици. По време на и след двете войни квакери организират и ръководят организации за подпомагане на засегнатите.

Квакерите също така демонстрират срещу Виетнамската война и даряват медицинско оборудване и материали на Южен Виетнам.

Нобелова награда за мир.

Обществото на Приятелите е номинирано цели 6 пъти за нобеловата награда за мир: първо през 1912 г. (от датски депутат), после през 1923 г. и 1924 г. ги номинира известен професор по международно право – Валтер Шукинг, и членове на немска междупартийна група от депутати, верятно заради големия принос на квакерите в доставките на храна за следвоенна Германия.

Следващите три номинации са през 1936, 1937 и 1938 г., от членове на Норвежкия парламент и много професори от различни държави. Една от причините квакерите да не получат наградата по-рано е, че нямат централизиран орган или публично лице, което да бъде отличено.

През 1946 г. Обществата в Лондон и Сан Франсиско са номинирани отново и най-накрая на 31 октомври 1947г. получават нобеловата награда за мир. При номинацията Обществото в Лондон всъщност обсъжда дали да приеме отличието, но членовете биват убедени от Приятелите зад океана да не се противят.

Правата на черните и борба срещу робството в Америка

По времето, когато Приятелите успяват в производството и търговията и се преселват към нови територии в САЩ те стават и по-загрижени за обществените проблеми и по-активни в обществото като цяло.

Един такъв обществен въпрос е този за робството. Месечната среща в Джърмънтаун, Пенсилвания, декларира своята позиция срещу робството в документ от 1733г., но забраната на робството не става повсеместна сред квакерите веднага. Загрижени за проблема членове като Джон Луулман започват да разпространяват идеята и да настояват за забраната на робството. Той е фермер, магазинер и шивач от Ню Джърси, който достига до убеждението, че робството е несправедливо.

Заедно с Антъни Бенезет те питат квакерите: „Какво по-лошо може да ни се причини на този свят от това хора да ни откраднат и да ни продадат в робство в далечни страни“. В същата година група квакери заедно с някои германски менонити се срещат в дома за събрания в Джърмънтаун, Пенсилвания, за да обсъдят защо се дистанцират от робството. Четирима от тях подписват документ написан от Франсис Даниел Пасториус, който гласял: „Ние сме против докарването на роби и против поробването и продажбата на роби против волята им“.

Преди това някои квакери притежават роби, макар и като цяло да са против лошото отношение към тях и да окуражават проповядването на християнство на робите. Луулман оспорва цялата практика на купуването, продаването и притежанието на човешки същества като неправилна по принцип. Други квакери се съгласяват с него и стават много активни в движението за забрана на робството. 70% от лидерите на годишната среща във Филаделфия притежавали роби в периода от 1681 до 1705 година. От 1668г. нататък обаче някои квакери започват да говорят против робството и така през 1756 г. само 10% от лидерите на същата среща притежават роби.

Усилията на Бен Франклин и Томас Джеферсън, които силно симпатизират на квакерите, успяват да убедят Континенталния Конгрес да забрани вноса на роби в Америка от 1 декември 1775. Пенсилвания е щатът с най-силна позиция против робството по това време и с помощта на Франклин те стават водачи на „Обществото на Пенсилвания за борба за забраната на робството, освобождаването черните държани противозаконно в робство и за подобряване на положението на африканската раса“ (по-известно като Аболюционисткото общество на Пенсилвания).

През ноември 1775 г. кралския губернатор на Вирджиния обявява, че всички роби ще бъдат освободени, ако изявят готовност да се бият за Великобритания (Прокламацията на Дънмор). Това окуражава Джордж Вашингтон да позволи на робите да се включат в армията, така че да не избягат и да се бият за Роялистите, за да получат свободата си. Около пет хиляди американци от африкански произход служат в Континенталната Армия и така печелят свободата си. Към 1792 г. от Масачузетс до Вирджиния има подобни общества срещу робството. Между 1780 и 1804 г. робството в голямата си част е забранено в Нова Англия, Средно-Атлантическите Щати и Северните Западни Територии.

Годишната среща във Филаделфия през 1776 г. забранява притежанието на роби от членове на движението. Това се случва близо 100г. преди гражданската война в САЩ, след която се отменя робството.

Активизмът на Приятелите продължава и през 19-ти век:
През 1811 Елиъс Хикс публикува памфлет, показващ, че робите са „стока-награда“, т.е. резултат от пиратство, поради което печеленето от тях нарушава квакерските принципи. От тук до позицията, че всяка употреба на продукти с участие на робски труд е неетична ги дели само малка стъпка и води до движението за свободни продукти, което печели поддръжници сред Приятелите и други групи, но също така се оказва разединяваща за самата общност.

Квакери жени като Лукреция Мот и Сюзан Б. Антъни се присъединяват към движението за забрана на робството, което ги кара да се кооперират политически с не-квакери, за да работят против институцията на робството. Като резултат от тяхното първоначално изключване от дейностите срещу робството, те променят фокуса си към правата на жените да гласуват и да влияят на обществото. Томас Гарет повежда движението срещу робството, лично асистира Хариет Тъбман при бягството ѝ от робство и в координирането на „Подземната Железница“. Ричард Дилингъм умира в затвор в Тенеси където е затворен заради опита си да помогне на роби да избягат. Леви Кофин също е активен аболюционист, помагащ на хиляди избягали роби да стигнат до Канада и отваря магазин, в който продава продукцията на бивши роби.

„Подземната Железница“ е неформална мрежа от безопасни къщи и пътища за бягство. Тя се развива в САЩ за да помогне на хората да избягат в Канада (Британска Северна Америка) или свободните щати. Квакерите са голям фактор в Подземната Железница и техните усилия помагат на много да избягат от робство.

Съвсем малко на север от линията Мейсън-Диксън е квакерското селище Честър Каунти, Пенсилвания, един от ранните центрове на Подземната Железница и считан за „гореща точка“ на аболюционистите. Не всички квакери обаче са на едно мнение относно тази организация: тъй като робството все още е законно в много щати на практика е незаконно да се помага на роб да избяга и да спечели свободата си.

Много квакери, гледайки на робите като на равни, считали за правилно да им се помага и че е несправедливо някой да бъде държан като роб. Много от тях „лъжели“ ловците на роби, когато ги питали дали имат роби в къщата си. Те казвали „не“, тъй като в ума им нямало такова нещо като роб. Други квакери пък виждали в тези действия престъпване на закона и нарушаване на мира – и двете са срещу квакерските ценности като нарушават вярата в мира. Също така забъркването със закона и държавата е нещо, от което квакерите се опитвали да се дистанцират. Това разделение води до обособяването на независими клонове на квакерството, които споделят подобни убеждения.

Въпреки това има много видни квакери, които настояват в убеждението си, че робството е грешно и дори биват арестувани като помагачи на роби. Ричард Дилингам, учител от Охайо, бива арестуван защото е помагал на трима роби да избягат през 1848г. Томас Гарет имал „спирка“ от Подземната Железница в къщата си в Делауеър и през 1848г. е намерен за виновен за помагане на семейство роби да избяга. За Гарет се твърди и че е помогнал на известната Хариет Тъбнам да избяга, а след това ѝ помага в спасяването на много други. Учителят Леви Кофин и жена му Катерина са квакери, живеещи в Индиана, които помагали на Подземната Железница като криели роби в дома си цели 21 години. Те твърдят, че с тяхна помощ 3000 роби са спечелили свободата си. Сюзан Б. Антъни също е квакер и тя е вършела много работа срещу робството заедно с работата ѝ за правата на жените.

След прекратяването на робството квакерите се заемат да помагат на бившите роби да си стъпят на краката, но като цяло са против държавните помощи и вярват в способността на черните да оправят живота си със самоинициатива и собствените си умения. Това постепенно се променя и както и по други въпроси няма единство сред квакерската общност.

В момента най-голямата квакерска група в света е тази в Кения – почти една трета от всички квакери са там. Трима американски представители на Обществото на приятелите стъпват в страната през 1903 г. и пристигат в Кисуми, до езерото Виктория. Благодарение на добрите отношения с британското правителство те получават земя и стабилно политическо положение и започват да разпространяват квакерството. Според много пастори успехът се дължи на фокуса върху икономическо развитие и образование, вместо евангелизъм.

Права на индианците

От самото начало квакерите гледат на индианците като на равни и купуват цялата си земя от тях. Над 50 години мир с граничещите с Пенсилвания индиански племена е нещо нечувано за останалите колонии.

След покоряването на повечето индианци квакерите се обявяват за защита на техните права и се борят те да получат шанс да се приобщят към западната култура. Със симпатиите на президент Грант успяват да направят стъпки в тази посока, но в крайна сметка са саботирани заради ламтежа за земя и политическите игри по това време.

Права на жените

Една от най-радикалните идеи на квакерите е тази за почти равната роля на жените в техните общества. Въпреки оцеляването на силни патриархални елементи Приятелите вярват в духовното равенство на жените, на които се позволява да имат много по-активна роля от обичайно съществуващата преди възникването на радикални секти при гражданската война. Сред квакерите има много писатели жени. От 1650-те до 1670-те това са Маргарет Фел, Дороти Уайт, Хестър Бидъл, Сара Блекбъроу, Ребека Травърс и Алис Къруин.

Защитата на жените-членове от страна на ранните квакери е понякога противоречива, така че след Реставрацията от 1660 г. квакерите все по-малко са склонни публично да защитават жените, когато те използват тактики като нарушаването на духовни служби. Женските срещи се организират като начин да се включат жените в по-скромни, женски занимания. Писатели като Доркъс Дойл и Елизабет Стиридж се обръщат към по-женски теми през този период.

Някои квакери-мъже се опитват да изолират жените от публичните дела на църквата в които те участват, като например разпределянето на помощ за бедните и подсигуряването на това квакерските бракове да не се разглеждат като неморални. Квакерите продължават да се срещат открито дори през опасната 1683 година. Налагат им се тежки глоби и както и в предишни години жените са третирани също толкова сурово от властите, както и мъжете.

В САЩ Сибила Райтън Мастърс е първия човек в американските колонии, който получава патент. Нейния патент е за нов вид мелница за царевица, която произвежда т.нар. grits. Тя също така изобретява нов процес за изработка на шапки от листа на вид палма (Palmetto), който метод по-късно се използва и за плетене на кошници и др.

По-късно работата на квакерите в защита на жените продължава, като те са като цяло за правото на аборт. По-либералното им крило подкрепя също гей брака и правата на гейовете.

Революциониране на отношението към душевно-болните

Най-показателната история за отношението на квакерите към душевно-болните е свързана с Йорк. Държавната институция там през 18-ти век е Дома за Ментално Болни на Йорк, отворен през 1777г., в който през 1790г. е приета и Хана Милс, квакерка, която умира 6 седмици по-късно, без на близките ѝ да е позволено да я посещават. Това подтиква Уилям Туке (1732-1822) да се поинтересува по-сериозно от въпроса с душевно-болните.

При липсата на организирана помощ и много малко разбиране на състоянието на душевно болните, стандартната практика към този момент е била да се грижат за тях с подръчни средства и методи у дома. В институциите пък ги приковавали към стените и ги оставяли голи и сами. Считало се, че ментално болните не изпитват студ, т.к лудостта превръщала хората в животни.

През 19-ти век Хърбърт Спенсър посочва, че са известни практики от предишни периоди лудите да бъдат приковавани голи към стените, като при тях срещу пари са пускани зяпачи, за чието удоволствие душевно-болните били измъчвани.

Разследване на мирови съдия Годфри Хигинс разкрива, че дома в Йорк е прикривал смъртни случаи, имало е присвояване на средства за болните от страна на персонала. Много удобно по време на разследването избухва пожар, който унищожава голяма част от архива на институцията. При изненадваща проверка през март 1814 г. Хигинс настоява персонала да отвори заключени врати и когато те отказват под предлог, че не могат да открият ключовете, той заплашва да разбие вратите. Когато най-накрая отварят вратите, пред Хигинс се откриват тайни клетки, пълни с мръсотии, в които са държани жени-пациенти: „най-мизерните същества, които някога съм виждал“ възкликва Хигинс. На друго място е можело да се видят 100-ина души затворени заедно, без никой да се грижи за тях по какъвто и да е начин.

На фона на това положение (горните факти още не са били съвсем известни, тъй като това разследване идва цели 24 години по-късно) Уилям Туке, който е от семейство с бизнес в търговията с кафе и чай, поема нещата в свои ръце. Лично събира средства от дарения от семейството, познати квакери и лекари. Две години местната квакерска група обсъжда фундаменталните принципи, на които да почива новата институция. Туке и лекарят му се информират за съвременните знания за душевно-болните, но личното му убеждение е че е важно да има добро отношение и удобни условия на живот, които да окуражат самосъзерцание.

Приютът (The Retreat) отваря през 1796г. и първоначално е отворен само за квакери, но скоро започва да приема и други посетители. Няма вериги и белезници, а физическите наказания са забранени. Лечението е било основано на лично внимание и добро отношение, възстановяващо себеуважението и самоконтрола на резидентите. Прилага се ранна версия на „терапия чрез труд“ която включва разходки и земеделска работа в приятна и тиха атмосфера. Социалната среда се изгражда така, че живеещите в Приюта да се чувстват като част от голямо семейство, сплотено от доброта, умереност, ред и доверие.

Има и религиозен аспект, включително молитви. Обитателите можели да носят собствени дрехи и били окуржавани да се занимават със занаяти, да пишат и да четат. Можели и да ходят свободно из градините и дворовете на Приюта, в които имало и редица малки домашни животни.

В началото се опитват да прилагат традиционните за времето лекарства, но бързо се отказват от това, както и от практиката да използват сплашване и да контролират душевно-болните със страх. Бързо се убеждават, че тези методи влошават състоянието на пациентите и че обратното работи много по-добре.

Самия дизайн на сградата е бил уникален за времето си: пациентите са били разделени по пол в отделни спални, специфични за проблемите на типа пациент. Ключалките са били облечени в кожа, решетките на прозорците са изглеждали като рамки, а големите градини имали ограда с дизайн, който да не се набива на очи (т.нар. sunken wall).

Хърбърт Спенсър дава описание и на друга, по-късна институция основана 20-ина години след Приюта в Йорк: известния приют в Хануел, който несъмнено черпи методи и подход от пионерската работа на Туке и компания тъй като прилага същите методи като в Приюта.

„Нека тези, които нямат вяра в благото управление на човешки същества да си спестят суровата воля и силната ръка и да посетят приюта за душевно-болни Хануел. Нека всички самозвани практични мъже, гордеещи се с полу-дивашки теории, които се изказват саркастично за движението за мир, за отмяната на смъртното наказание и прочие да отидат и видят, за свое удивление, как хиляда лунатици могат да бъдат управлявани без прилагане на сила. Нека тези присмехулници да си спомнят ужасите на домовете за луди такива, каквито бяха преди: където се чуваше хлипане и викане и скърцане на зъби, където веригите дрънчаха зловещо, а тишината на нощта се раздираше от крясъци, които караха минувачите да забързат крачка треперейки. Нека да сравнят с тези ужаси спокойствието, задоволството, кроткостта и подобреното здраве на тялото и ума и честите възстановявания до които доведе изоставянето на режима с усмирителните жилетки. И нека се изчервят заради убежденията си.“

Затворите и отношението към затворниците

Квакерите, бидейки затваряни заради убежденията си, познават затворническата система от първа ръка. Основателят на движението Джордж Фокс прекарва много години затворен между 1648 и 1675 г. като в различните периоди е бил въдворен в поне 10 различни затвора. Той пише на властите, включително Кромуел и Чарлз Втори подробни експозета за характера на затворите и за нехуманното отношение на тъмничарите.

Уилям Пен, основателят на Пенсилвания, също прекарва много месеци като затворник в Кулата на Лондон. Хиляди Приятели са затворници в този период.

При тази история и в комбинация с принципните им убеждения, не е чудно, че Приятелите стават сериозна движеща сила в реформирането на наказателната система в Англия и САЩ.

В Пенсилвания експериментите на Пен включват въвеждането на работа в затвора – нещо, което вижда от холандските затвори: мъжете работят в работилници за обработка на дървесина, а жените в тъкачници и предачници. В Пенсилвания се отменя смъртното наказание за всички престъпления, освен предумишлено убийство. През 1718 година обаче Английските криминални закони отменят законите на Пен и се завръщат телесните наказания, както и смъртното наказание за голям брой престъпления. Но квакерите като цяло си остават активисти срещу смъртното наказание в САЩ.

През 1787г. д-р. Бенджамин Ръш става виден критик на американската интерпретация на английското криминално право, при която целта на наказанието изглежда е да унижи престъпника с тежък труд, телесни наказания и лишаване от храна, сън и други необходимости. Д-р. Ръш, е силно повлиян от написаното от Джон Хоуард и се бори за различен тип наказание, който включва концепции за физическа болка, труд, усамотение, самосъзерцание, тишина, чистота и проста диета. Той препоръчва отдалечени места за затваряне на престъпниците и врати, които да скърцат зловещо при отваряне и затваряне.

В началото на 19-ти век затворническата реформа поема по нов път, вероятно в отговор на нехуманното отношение при което много затворници са били затваряни в една претъпкана стая. Реформаторите започват да се борят за разделение на затворниците, както и за разделяне на жени от мъже, на длъжници и свидетели от осъдени, за премахване на алкохола, за плащане на редовна заплата на тъмничарите и т.н. Тези усилия като цяло се увенчават с успех.

Неща, въведени под натиска на квакерите като принципа на отделните килии, дисциплина, труд, проста и семпла храна, присъди с определена и неопределена продължителност, класификацията на затворниците според провинението/присъдата и дори някаква надежда за рехабилитация, остават в сила и до днес. В наши дни проектът „Алтернатива на Насилието“, започнат от квакери, се приема добре от наказателната система като цяло.

Двама президенти на САЩ

През 20-ти век двама квакери, и двамата от западното евангелско крило, стават президенти на Съединените Американски Щати: Хърбърт Хуувър и Ричард Никсън.

Хувър е успешен минен инженер, организира хуманитарни операции в Белгия през 1914-1917 г., а когато САЩ влиза във войната отговаря за щатската Агенция по Храните. След войната ръководи Американската Агенция за Подпомагане, която осигурява храна за жителите на Централна и Източна Европа.

Хърбърт Хувър е бил поддръжник на идеята, че афро-американците и индианците трябва да постигнат подобрение на положението си чрез образование и самоинициатива. Първата дама нарушава протокола като кани съпругата на единствения черен член на Конгреса на чай в Белия Дом.

По време на Голямата депресия Хувър настоява, че държавата трябва да се меси минимално и да подпомага бизнеса и хората минимално, за да не стават зависими от нея.

В същото време събира бизнес лидерите и лидерите на профсъюзите и ги убеждава да не намаляват заплатите, което, според някои, влошава положението по време на Голямата депресия. В по-късните си години, с разрастването на кризата предприема редица мерки на държавно ниво, включително големи инфраструктурни проекти – показателно за това, че дори човек с квакерски убеждения поставен при такива стимули и натиск не може да промени системата отвътре.

Никсън първо е депутат, след това сенатор, служи като вице-президент от 1953 до 1961 година, а от 1969-та до 1974г. е президент на САЩ. Той спира участието на САЩ във Виетнамската война и връща обратно военнопленниците. Слага край на наборната военна служба. Това са все действия в унисон с квакерските разбирания за мира и против принудата.

Ричард Никсън подобрява отношенията с Китай и подписва Договора за Балистичните Ракети със Съветския Съюз в същата година. Като цяло администрацията му намалява властта на централната власт и усилва местната на ниво щат. Никсън е президент по време на кацането на Аполо на Луната, спира сегрегацията в училищата в южните щати, започва война срещу рака и основава Агенцията за защита на околната среда. В началото на втория си мандат подпомага Израел и така стартира процеса на мирните преговори в Близкия Изток. Скандалът Уотъргейт приключва предсрочно президентският му мандат.

Както се вижда Никсън успява да прокара политики в духа на квакерството, но основно заради широката подкрепа от най-различни политически сили. Част от действията му със сигурност могат да се тълкуват като противоречащи на квакерските идеали, дори да се абстрахираме от това, че за много квакери самия факт, че е президент, вече е в разрез с техните убеждения.

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0Shares