Анархията и насилието

Едно от наистина трагичните погрешни разбирания за анархизма е степента, в която той се свързва с насилието.

Насилието, по стандартна дефиниция, е инициирането на употребата на сила. (Думата „иницииране” е необходима, за да се отдели категорията на самоотбраната.)

Тъй като фразата „двойствено отношение” изглежда е темата на книгата, важно е да се разбере, че тези, които се застъпват за или поддържат съществуването на държавата имат много двояко отношение към насилието.

За да се види какво имам предвид, на първо място е важно да се разбере, че данъците – основата на всяка държава – попадат изцяло в категорията на „иницииране на употребата на сила”.

Правителствата претендират за правото да облагат с данъци своите граждани, което, емпирично погледнато, е еквивалентно  на това една група хора да претендира за правото да инициира употребата на сила срещу други хора.

Може да вярвате поради всички причини на света, че това е оправдано, морално, неизменно, практично и т.н., но това само показва, че имате противоречиво отношение към употребата на сила. От една страна, без съмнение заклеймявате като лошо инициирането на насилие в смисъла на кражби, нападения, убийства, изнасилвания и т.н.

В действителност, добавянето на насилие е това, което прави определени действия „зли”, вместо неутрални или добри. Секс плюс насилие е равно на изнасилване. Прехвърляне на собственост плюс насилие е равно на кражба. Махнете насилието от прехвърлянето на собствеността и имате търговия, или дарение, или заем, или наследство.

Когато, обаче,  става дума за употребата на насилие за да се прехвърли собственост от „гражданите” към „правителството”, тези морални правила не просто изчезват, а взимат обратна посока.

Считаме за морално добро да се съпротивляваме на престъпник, когато е възможно – не абсолютно необходимо, но определено поне простимо, ако не и похвално действие. Обаче се счита за позорно и грешно да се съпротивляваме на насилственото присвояване на собствеността ни от държавата.

Моля, отбележете, че аз не се опитвам да ви убедя в анархистката позиция в тази, или която и да е друга глава от книгата. Считам, че е твърде огромна задача да ви променя светогледа в такава кратка творба, а и освен това, ако ви притесняват логическите противоречия, бих ви отнел значителната интелектуална тръпка и вълнение от това да изследвате тези идеи самостоятелно.

Ето защо в демокрацията имаме силно противоречиво отношение към насилието. От една страна мразим и се страхуваме от насилието, когато се извършва от обикновени граждани в преследване на лични и обикновено считани за негативни цели. В същото време възхваляваме насилието, когато се извършва от държавни служители в преследване на колективни и считани за позитивни  цели.

Например, ако беден човек ограби богат човек под дулото на оръжие, вероятно бихме изпитали известна симпатия към отчаяния акт, но все пак ще повдигнем обвинения на крадеца. Разбираме, че относителната бедност не е извинение за кражба, както поради свойствената неморалност на кражбата, така и защото ако позволим на бедните да грабят по-малко бедните, инстинктивно виждаме, че социалния разпад ще е неизбежен. Работната етика на бедните ще се влоши, както и тази на по-малко бедните и обществото като цяло ще се разпадне на враждуващи фракции, от което всички ще страдат икономически и социално.

Обаче когато институционализираме същия този принцип под формата на социалната държава, се смята за благородно и добродетелно да се използва сила, за да се взимат пари от по-богатите и да се дадат на по-бедните.

Отново, тази книга не е предназначена да бъде херметически аргумент срещу социалната държава, а по-скоро да посочи огромните морални противоречия, както и фундаментално противоречивото ни отношение към употребата на насилие като средство за постигане на нашите цели.

Текстът е извадка от книгата на Стефан Молиню – „Анархията в ежедневието“, която можете да свалите безплатно от секция Книги в сайта.

Снимка: Ben Garrison @ http://garrisongraphics.blogspot.com/