Корени на демокрацията и политическа отговорност в древна България

С тази кратка статия искам да адресирам две нагласи в обществото ни с не малка подкрепа, включително от публични личности. Едната е, че българите сме народ с робска психика, който винаги е бил потискан от тиранични владетели или пък че сме толкова диви, че без силна ръка и ботуш на врата сме просто някаква варварска орда. Втората е съвременната заблуда, че подаването на оставка е адекватна форма на поемане на отговорност (случаят с подадените оставки на трима от министрите след злополучна автобусна катастрофа е показателен). За историческата част на статията ще се позова на чудесната книга на проф. д-р. Веселин Бешевлиев: „Първобългарите. История, бит, култура.“, издадена 2008г. от фондация „Българско историческо наследство“.

Корени на демокрацията при първобългарите

Подобно на днешните държави, държавната организация на първобългарите от времето около създаването на държавата на балканския полуостров и поне до цар Симеон е била многослойна. На първо място, подобно на другите тюркски народи, на върха управлението се е споделяло между хана (кан, кана сювиги в други периоди) и капхана (също кампаган), т.нар. институция на двойни владетели. Реално имаме съвместно владение на почти равни управници, като капханът се явява заместник на хана. Ролята на капхана в различни периоди е варирала от тази на пълководец (при Крум, Борис, Симеон и други) до истински „съвладетел, главнокомандващ, строител на обществени постройки и водещ важни държавни разговори, т.е. той имал почти същите функции, както хазарският втори владетел.“ (при Маламир, Тервел, Севар, Сабин (Савин), Гаврил-Радомир и др.). Титлата се среща до 11-ти век.

Под капхана имаме ичиргу боил, който вероятно е играл ролята на министър на външните работи и в някои моменти се е явявал подчинен на хана, но стоящ под капхана, а в други – подчинен на капхана. Под него имаме боил колобър, който изглежда е бил висш религиозен водач, който освен друго е извършвал и магически ритуали преди и по време на военни походи. Под владетелите са стояли висшите благородниците от съвета на боилите, който е съветвал управниците по важни въпроси и решенията му са се пазили в тайна. Под тях имаме багаини и по-дребни сановници.

Освен, че властта далеч не се е упражнявала само от един човек (двойни владетели) и че са имали еквивалент на министерски съвет, по подобие на монголите, печенегите и други сродни народи, древните българи са имали и народно събраниe. То не е било постоянен орган, а е свиквано за решаване на особено важни държавни работи като мирни преговори, избор и сваляне на владетели и други. Състояло се е от всички боили (постоянно пребиваващите в столицата и тези, управляващи из страната), багаини и някои обикновени хора, вероятно войници. Детайли за начина на гласуване, чий глас каква тежест е имал и какви отговорности са носели боилите и багаините пред населените места, родовете и племената, които са представлявали, не са ми известни.

От горното се вижда, че не само нямаме концентрация на властта само в едно лице, а имаме известно разделението на властите и дори ефективна представителната демокрация що се касае до жизнено-важни въпроси.

Трябва да се отбележи, че разделението на властите в степен, в която е необходима днес е било в някаква степен ненужно, тъй като държавата е имала много по-малка сфера на действие и въпроси като правораздаване, образование, социално подпомагане, медицина и други вероятно са били решавани в голяма степен на местно ниво, а не с централни декрети. Също така, за разлика от днес, не са имали технологии, с които допитването до цялото население на една държава би могло да бъде изключително евтино и тривиално, включително с екстри като неравномерно тегло на гласовете. Замислете се колко референдума са проведени в България за близо 3 десетилетия съвременна демокрация, по какви въпроси и с какъв реален резултат.

Политическа отговорност при древните българи

Тъй като някои хора много обичат да говорят за политическа отговорност, нека видим в какво се е изразявала тя в древна България. На английски изразът е „skin in the game“, в свободен превод „да си заложиш кожата“, и това буквално се е случвало в България. Ханът и капханът са отговаряли с живота си и дори живота на целия си род (или родове) за сериозни проблеми по време на тяхното управление. Бешевлиев казва за сакралното цареубийство:

„Но ако се случи в управляваната от него страна някакво нещастие, като глад, суша, мор, наводнение, военно поражение и т.н., или той лично получи някакъв недъг, като слепота, тежка болест и пр., то това се смята за сигурен белег, че неговата свръхестествена сила е намаляла или че божеството е оттеглило благоволението си. Тогава той е трябвало да бъде убит като негоден или дори вреден за народа и заменен с друг владетел с по-голяма сила. Тази съдба е постигала не само лично владетеля, но понякога и целия негов род, който е бил унищожаван съвършено, понеже неговите членове са престанали да бъдат любимци на висшето божество и са могли да донесат само нещастия на страната.“

Подобни практики е имало и в древна Гърция, Рим, Етиопия, Южна Индия, Швеция, у старите пруси, хазарите, някои африкански племена и др.

Това не е била само хипотетична заплаха. През 756 г. Константин V нанася първото голямо поражение на българската държава, водещо до унищожението на рода Дуло. По този повод Бешевлиев пише „За първи път откак била основана българската държава на Балканския полуостров, българите били победени и жестоко унизени. Естествено било да се подирят виновниците за това нещастие. Именникът съобщава, че Кормесий променил царуващия дотогава род. Византийските хронисти Теофан и Никифор са по-конкретни. Те предават, че българите въстанали (според Теофан) или решили помежду си (според Никифор) и избили всичкия кански род.“ Той цитира Патриарх Никифор: „Българите, понеже били отхранени във варварски обичаи, често лесно влизали в раздор за техните владетели и се разделяли много пъти на две партии, когато виждали, че те се противопоставят на техните желания.“ и допълва „Следователно Кормесий постъпил съгласно обичая и е изпълнил желанието на българите, като е унищожил управляващия кански род като виновен за поражението, при което е присвоил или е получил канската власт.“

Капханът Телец, Сабин, Токт и неизвестен капхан, избрани след тези събития, също не оправдават надеждите. Телец и Токт биват победени от Контантин V и биват убити от народа си. Сабин, след като предлага да се сключи мир, избягва смъртта от ръката на подчинените си с бягство при византийския император. Неговият съвладетел няма същия късмет и при опита си да избяга през Варна е бил убит от придружителите си. Кан Дицевг, който е претърпял поражение от византийците а след това ослепял, бил удушен от приближените си. Има спекулации и че Омуртаг също е умрял по подобен начин, но те са със съмнителна достоверност.

Дали и каква отговорност е носена за по-малки неволи или при по-низшите сановници като боилите и багаините не ми е известно, но считам, че горното е достатъчно брутален пример за това какви са били залозите и съответно стимулите за тези управници. Дали са справедливи, дали са ефективни, какви недостатъци имат и т.н. е тема извън обхвата на тази статия.

За мен изводът е, че по същество кановете далеч не са били недосегаеми господари и още по-малко всевластни тирани. Също така се вижда и че връзката им с божественото е най-малкото нож с две остриета, ако не и предимно напомняне за огромната отговорност, с която са натоварени (ако да бъдеш връзка на и проводник за божественото не е отговорност, не знам какво е).

В заключение

Демократичните традиции в държавното управление са присъствали, в адекватна на историческия контекст форма, още при древните българи и нашите прадеди не са били дива азиатска орда, прекланяща се пред тиранин. Вождизма и култа към личността не са им били присъщи повече от останалите народи по това време и всъщност виждаме доста трезв подход на база полза за хората: ако управника върши работа – чудесно, ако не – махаме го. Също така е имало разбиране за смисъла от наличието на правилни стимули чрез носенето на тежка отговорност за направени грешки, нещо, което в голяма степен днес сме забравили.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че трябва да въведем първобългарските порядки в днешно време, но е хубаво да се замислим дали не даваме твърде много власт на институции с погрешните стимули: харчещи чужди пари и разпореждайки се с чужди животи при минимални негативни последици в случай на слаба работа, корупция и дори откровен провал. Всъщност е хубаво да се замислим и за нищожните ползи от това да си почтен министър, например. Не съм сигурен кановете с какви привилегии са се ползвали, но сигурно са си стрували, за да поемат риска да загубят главата си, докато в съвремието не само, че не носиш особени негативни последици при провал, ами и не получаваш особени ползи при добре свършена работа. Поне според мен министерските заплати са неконкурентни на фона на директорските възнаграждения в частния сектор.

Снимка: автор Batr41, източник Wikimedia Commons, лиценз Creative Commons Attribution-Share Alike 4.0 International