Произход на индивидуалистичния анархизъм в САЩ

Превод на статия от Мъри Ротбард публикувана в Mises.org със заглавие „The Origins of Individualist Anarchism in the US“ (link), оригинално публикувана в Libertarian Analysis, Winter 1970, Vol. 1, No. 1., pp. 14-28

Либертарианците допускат две противоположни грешки относно миналото на Съединените Американски Щати: познатия възглед на десните за „Златната Ера“, според който в Америка е царяло блаженство до един момент на бърз спад (често датиран 1933г.); и от друга страна дълбоко песимистичния възглед на малцинството, което отрича американските корени и отхвърля всички американски институции и почти всички мислители с изключение на индивидуалисти-анархисти от края на 19-ти век като Бенджамин Тъкър и Лизандър Спуунър.

Истината е някъде по средата: Америка никога не е била „земята на свободните“ от консервативно-либертарианската легенда за „Златната Ера“ но въпреки това за много дълъг период от време успява да бъде по-свободна от всяко друго място както като институции, така и като интелектуален климат.

Колониална Америка не си е поставяла за цел да е земята на свободните. Точно обратното, тя започва като смес от тирания, специални привилегии и огромен монопол над земята. Обособяват се територии или като колонии, подчинени директно на английската корона или като огромни заграбвания на земи от страна на привилегировани компании и феодални собственици.

Това, което разбива тези деспотични и феодални пориви е всъщност много просто: необятността на плодородната и необитавана земя, която само чака да бъде заселена. Не само относителна свобода а и чисто анархистки институции израстват рано в пролуките между организираните деспотични английски колонии.

Албемаръл

Много е вероятно за няколко десетилетия в средата на 17-ти век бреговата зона северно от пролива Албемаръл в днешна Северна Каролина да е била в квази-анархистко положение. Технически тя е част от колонията Вирджиния, но практически е независима и е била убежище за хора, изнемогващи под деспотичното управление на английската корона, Англиканската църква и голямата плантаторска аристокрация на Вирджиния. Роджър Грийн повежда група презвитерианци от Вирджиния към Албемаръл, а там се заселват и много квакери. Района се специализира в отглеждането на тютюн.

Полу-либертарианското положение приключва през 1663-та, когато английската корона включва Албермаръл в огромния поземлен грант Каролина, даден на група от 8 феодални собственика. Малко се знае за Албемаръл преди 1663-та тъй като историците нямат особен интерес към бездържавните общества.

„Острова на Бунтовниците“*

* Игра на думи – „Rogue’s Island vs Rhode Island“

Без съмнение най-свободната колония в Америка и основен източник на анархистка мисъл и институции е малкия Роуд Айлънд, чийто произход е от серия от малко или повече анархистки поселения основани от хора, бягащи от бруталната политико-религиозна тирания на Пуританите в залива Масачузетс (които са наричали новата територия „Острова на бунтовниците“). Незаселен и недокоснат от поземлените грантове на Короната, Роуд Айлънд осигурява убежище близо до поселението в залива Масачузетс.

Провидънс, първото поселение на бегълци, е основано през 1636г. от младия духовник Роджър Уилямс. Бидейки либертарианец политически и още повече в религиозно отношение, Уилямс е близък до Изравнителите (Levellers) – великата група на английски laissez-faire индивидуалисти, които представляват „крайно-лявото крило“ на републиканската страна в Английската гражданска война. В началото селището на Уилям е практически анархистко. Както той го описва: „главите на семействата обикновено се срещаха веднъж на две седмици и обсъждаха въпроси, свързани с общия мир, отбрана и благоденствие. Всички въпроси се решаваха бързо с взаимно съгласие.

Тази анархистична идилия започва да затъва в трагично-ироничен капан, заложен от Уилям за себе си и последователите си. Уилям е пионер в добросъвестното и доброволно купуване на земята от местните индианци – метод на придобиване на земя в рязък контраст с методите на избиване, прилагани от пуританите от залива Масачузетс. Проблемът е в погрешните теории на индианците за собствеността. Като колективни племена те имали претенции върху големи територии, в които ловували. Те обаче не трансформирали земята чрез земеделие и по този начин нямали права върху цялата земя, която продават.

Ето защо Уилям и групата му, поръчвайки тези незаселени земи, без много да му мисли реално придобива незаконни права върху земята. Мислейки си, че е щедър либертарианец, действащ на доброволни начала, Уилямс и групата му попадат в капана да станат феодална група земевладелци. Вместо автоматично да получават земята, на която се установяват в Провидънс, последващите заселници трябвало да купуват или наемат земята от оригиналните владетели от групата на Уилямс. В резултат на това Уилямс и първоначалните му спътници, които съставят „Задругата“, се оказват в позиция на олигархични владетели на Провидънс и на монополисти на земята в района. Както и преди в историята, монополът върху земята и държавата вървят ръка за ръка.

Въпреки, че е бил либертарианец, Уилямс никога не става открит анархист, ако и да основава анархистко общество в Провидънс. Честта да бъде първият открит анархист в Северна Америка принадлежи Ане Хътчисън, религиозна бегълка от Масачузетс, която наследила Уилямс. Ане и последователите ѝ стават много по-многобройни от групата еретици събрани от Уилямс и емигрират в района на Роуд Айлънд през 1638г. по предложение на самия Уилямс. Те купуват земята на Акиднек от индианците и основават селището Покасет (сегашен Портсмут).

На Ане скоро ѝ отеснява в Покасет, виждайки как нейния последовател и основен основател на селището, богатият търговец Уилям Кодингтън, бързо установява свое собствено теократично управление върху младата колония. Кодингтън, като „съдия“ на селището, базира декретите и управленските си решения на „словото Божие“ така, както той самият го тълкува.

Кодингтън основава диктаторската си власт на документа за покупка на земята от индианците много по-съзнателно и по-открито. Тъй като неговото име е единственото на документа, той си присвоява всички „права“ на монополист над земята и феодален господар, без да даде подобни права на останалите заселници.

Ане Хътчисън, която още не е анархист, започва политическа борба срещу Кодингтън в началото на 1639-та и го принуждава да даде право на вето върху своите решения на всички свободни хора в колонията. През април Кодингтън е принуден да се съгласи с избори за поста на губернатор, позиция, която той е очаквал да е вечно негова на база на феодалното му право. Съпругът на Ане, Уилям Хътчисън го побеждава на изборите и Кодингтън напуска Покасет заедно с последователите си и основава ново селище, наречено Ню Порт на южния край на острова. Победилите последователи на Хътчисън приемат нова конституция, променят името на Портсмут и заявяват, че (1) всички мъже за равни пред закона; (2) държавата и църквата трябва да са разделени и (3) за всеки ще има съд пред жури.

Кодингтън веднага обявява война на Портсмут и в края на тази турбулентна година двете групи се съгласяват да обединят двете селища. Кодингтън отново е избран за губернатор, но с демократични институции и гарантирана религиозна свобода.

От гледна точка на философията, обаче, важното последствие от тази борба с Кодингтън е, че Ане Хътчисън започва да размишлява дълбоко над въпроса за свободата. Ако, както проповядва Роджър Уилямс, човек трябва да има абсолютна религиозна свобода, то тогава какво право има правителството да управлява който и да е индивид? Накратко, Ане Хътчисън стига до заключението за „незаконността на държавното управление“.

Биографът на Ане отбелязва: „Тя е страхотно убедена, че християнинът има в сърцето си обещание за спасение… За такива хора държавните ръководители са очевидно излишни. А колкото до останалите – те трябва да бъдат обърнат във вярата, а не насилени.“

Ане убеждава съпруга си да подаде оставка като един от основните асистенти на Кодингтън. През 1642г., скоро след оставката си, Уилям Хътчисън умира. Без съпруга си и отвратена от всякакво държавно управление Ане напуска Роуд Айлънд и се установява в залива Пелъм, близо до Ню Йорк Сити. Там в късното лято на 1643г. тя и нейното семейство са убити от група индианци, които са настроени срещу нея от Дука на Ню Йорк.

Но ако и да е мъртва, идеите на Ане продължават живота си. Някои от нейните последователи, оглавени от сестра ѝ Катерин Скот, оглавяват новото баптистко движение в Роуд Айлънд, което, както ще видим, по-късно ще се превърне в изключително важното движение на баптисти-анархисти.

Един от най-интересните индивидуалисти от американския колониален период е английския шивач Самюел Гортън. Неговите либертариански политически и религиозни възгледи водят до това да е преследван във всички колонии в Нова Англия, включително Провидънс и Портсмут. Опонент на теокрацията и на всякакви официални религиозни организации, Гортън се противопоставя на всички престъпления на държавата срещу правата, гарантирани от английското обичайно право. След като бяга от англиканска Англия, Гортън трябва да бяга от залива Масачузетс, Плимът, Портсмут и Провидънс. При събитията в Провидънс Роджър Уилямс започва да показва тоталитарния си характер, нетърпимостта към всеки по-голям индивидуалист от него и който в последствие ще го отвърне от свободата и ще го направи привърженик на държавната власт. Уилямс се съгласява с прогонването на Гортън от Провидънс, заявявайки, че Гортън „омагьосва и подлудява бедния Провидънс… със своите неясни и противни критики към всички министри в тази държава…“

Обвинени в „анархизъм“, прогонени от залива Масачузетс от губернатор Уинтроп като „хора, недостойни да живеят на лицето на земята“, Гортън и неговите последователи са принудени да основат изцяло ново селище през 1642г.: Шаломет (по-късно Уоруик), земята за което също е купена от индианците. Малкото селище е под постоянна заплаха от агресия от мощния си съсед в Масачузетс. Въпреки, че Гортън не е открит анархист, малкия град Шаломет живее в анархистка идилия в годините, в които остава отделно селище.

По думите на Гортън в продължение на 5 години хората в селището „живяха мирно заедно, не желаещи да правят злини на хората, както англичани, така и индианци, разрешавали са споровете си по съседски и добронамерен начин чрез арбитри, избрани сред тях самите“. Но през 1648 г. Уоруик се присъединява към останалите три града на Роуд Айлънд за да основат колонията Плантацията Провидънс. От този момент нататък Уоруик е под управлението на държава, въпреки, че тази държава е много по-демократична и либертарианска от всяка друга, съществувала където и да е дотогава. Като уважаван лидер на новата колония и сега считан за „годен да живее“ в Роуд Айлънд, Гортън успява да отмени затвора за дългове, да намали срока на договорите за работа и дори да стане първият, забранил робството в Америка, макар и забраната да остава само на хартия.

След две десетилетия на борба срещу агресията на Масачузетс Роджър Уилямс през средата на 1650-те най-накрая успява да извоюва имунитет за Роуд Айлънд като се сдобива със закрилата на викторианските републикански революционери в Англия. По времето, по което си извоюва защитата от Масачузетс, Уилямс описва колонията като „поемаща дълбока глътка от чашата на свободи толкова велики, колкото някой е чувал под небето“. „Сър“ Уилямс добавя, пишейки на големия си либертариански приятел Сър Хенри Вейн, „не знаем какво значи акциз; почти сме забравили какво е десятък, да, а също и данъци за църквата и общественото благо„.

Въпреки това точно след този триумф Уилямс рязко се обръща срещу свободата на колонията, която е основал. Защо такава промяна? Има три възможни причини: първо, неизбежната поквара от управленската власт, която важи дори за най-либертариански настроените сред управляващите, второ: нетърпимостта на Уилямс към тези, които са дори по-големи либертарианци от него. Трета причина можем да намерим в загубата на свобода в Англия.

В продължение на две десетилетия Уилямс работи с най-либертарианските и индивидуалистични групи в революционното движение в Англия, но сега, точно когато изглежда, че laissez-faire индивидуалистичното „ляво“ е победило, Англия внезапно се обръща рязко надясно и към по-голяма държава под новата диктатура на независимия Оливър Кромуел. Оттеглянето от свободата в Англия се вижда ярко в бруталното потискане на Изравнителите – лидерите на либертарианската революция. Когато държавата-майка се плъзга към диктатура, Уилямс, който вече е на възраст, без съмнение е изгубил голяма част от предишното си здраво придържане към либертарианските принципи.

Първото отстъпление от свободата става ясно през 1655г., когато той внезапно налага система на задължителна военна служба за населението на Роуд Айлънд. Като реакция срещу това грубо погазване на либертарианската традиция в колонията се появява яростна опозиция, която в крайна сметка се поляризира до чиста проба индивидуалистичен анархизъм.

Оглавяващи това движение към анархизъм са по-голямата част от баптистите в Роуд Айлънд, водени от свещеник Томас Олни, бивш баптистки пастор на Провидънс. Те включват и Джон Фийлд, Джон Трокмортън, уважаемият Уилям Харис и брата на Уилямс – Робърт. Групата започва петиция с обвинението, че „е кръвна обида и против Светото писание да се съдят престъпилите това право и че то е срещу публичното и личното благоденствие.“ Накратко казано, твърдението е, че всяко наказание за неспазващите заповедта и всяко носене на оръжие е противно на християнството!

Отговорът на Уилямс е да отхвърли петицията като пораждаща „вълнения и брожения“. Тогава анархистите се вдигат на въстание срещу управлението му, но са подчинени чрез въоръжена сила. Въпреки провала на въстанието, изборите през 1655 г., само няколко месеца по-късно, издигат Томас Олни, един от водачите на бунта, като асистент на неизбежно пре-избрания Уилямс.

Уилямс продължава да налага държавността. Централното управление на колонията решава да заобиколи правилото индивидуалните градове да финансират колонията и назначава служители, които директно да събират данъци в името на колонията. Засилват се и законите срещу „неморалността“ като се налагат телесни наказания за престъпления като „водене на лек живот“. Тези закони вероятно са опит да се спечели благоразположението на пуритана Оливър Кромуел. Още по-зле, когато Кромуел нарежда на Роуд Айлънд да накаже „вътрешните брожения“ колонията веднага приема закон срещу „водачите на фракции“, и след това те биват изпратени на съд в Англия.

Баптисткия анархизъм обаче продължава да се усилва. един от новите му последователи е известната Катерин Скот, водещ баптистки проповедник и сестра на Ане Хътчисън. Самотния пионер във философския анархизъм Ане е посяла семе, което избуява 15-ина години по-късно. Други приели анархизма са Ребека Трокмортън, Робърт Уест и Ан Уилямс, жена на Робърт.

През март 1657 г. идват и преследванията срещу свободата на словото и непокорните. Уилямс обвинява пред съда четиримата си опоненти-анархисти като „непризнаващи никаква власт“. След това сплашване Уилямс омеква и оттегля обвиненията, но целта на репресията е постигната: уплашените анархисти потъват в мълчание.

Страховитият Уилям Харис обаче нямало да се уплаши толкова лесно. Той изпраща документ до всички градове в Роуд Айлънд в който отрича всички данъци и „всички граждански управления“. Насърчава хората да извикат „Без лордове, без господари.“ Харис предвижда че държавата, която той нарича „Къщата на Саул“ (бел.прев.: библейска препратка), докато „Къщата на Давид“ (т.е. Харис и последователите му) ще ставата по-силни и по-силни. Харис също така заклеймява всички наказания и затвори, всички държавни лица и законодателни събрания.

Администрацията на Уилямс повдига обвинения на Харис в „открито опълчение срещу нашата харта, всички наши закони… Парламент, Лорд-защитника (Кромуел) и всички държави.“ Вместо да се смири при този натиск както г-жа Скот и другите преди него, Харис се заклева, че ще продължи да поддържа анархизма „с кръвта си“.

Отказващ да отстъпи, Харис повтаря своята интерпретация на Светото писание, а именно, че „може да каже, че е негов съзнателен дълг да не се подчинява на никой човешки ред“. Съдът го намира за виновен за „неуважение и подмолна дейност“ и свидетелствата срещу Харис и сина му са изпратени в Англия в подготовка на дело за измяна.

Това дело така и не се случва, тъй като за негов късмет корабът с доказателствата изчезва в морето. Харис обаче е сплашен достатъчно, за да изостави анархизма. Вместо това започва тормоз с безкрайни дела за земя срещу Роджър Уилямс.

Пенсилвания: Светият Експеримент

Третият страхотен пример за анархизъм в колониална Америка е в Пенсилвания. Това е „Светият Експеримент“ за квакерска колония на Уилям Пен, която ще даде „пример за народите“. Въпреки, че свободата на вероизповеданието е гарантирана и институциите са относително либертариански, Пен никога не е искал колонията, основана през 1681г. да бъде анархистка или нещо подобно. Вместо това в Пенсилвания се налага жив и работещ анархизъм по случайност.

Примамени от религиозната свобода и евтина земя в големи количества много заселници, основно квакери (Обществото на Приятелите, бел.прев.), се заселват в Пенсилвания.

[Особено забележително е отношението към индианците от страна на Пен и квакерите. В ярък контраст с цялостното третиране на индианците от белите заселници, квакерите настоявали да купуват земя на доброволен принцип. Те също така се отнасяли с индианците като с човешки същества заслужаващи уважение и достойнство. Като резултат, мирът с индианците продължава над половин век; индианците не проливат нито капка квакерска кръв. Волтер пише възторжено за квакерското постижение: „наистина е свежа гледка да се види суверенът Уилям Пен, към когото всички се обръщат с „thou“ (вместо с титла) и с когото разговарят без да си свалят шапките от главите; държава без свещеници, народ без оръжие, граждани-магистрати и съседи без завист.“]

Само за 8 години 12,000 души се заселват в новата колония. Първият досег с анархизма идва, когато става въпрос за данъчното облагане. В Пенсилвания има ниски акцизи и износни мита от самото начало на общото събрание през 1683, но губернатор Пен не налага никакви други данъци в продължение на година, за да насърчи бързото заселване. Когато на следващата година Пен искал да наложи данъци за лична облага, група от местни лидери го убеждава да се откаже от идеята и вместо това те лично ще съберат доброволни пожертвувания за негово лично ползване. Уилям Пен се завръща в Англия през 1684г. убеден, че е основал стабилна и доходоносна колония.

Едно от основните му очаквания е било събирането на „куитрент“ (вид наем, плащана на владетел или държава, бел. прев.) от всеки заселник. Това е трябвало да бъде продължаващо заплащане за правото на Пен като феодален земевладелец на цялата колония, право, дадено му от Короната. Пен, както и собствениците и феодалните владетели в други колонии откриват, че е почти невъзможно да събират тези куитренти. Той е дал мораториум над куитрентите до 1685г. но хората настояват за продължаване на мораториума и заплахите на Пен за съдебни дела са неуспешни.

Нещо повече, хората в Пенсилвания продължават да отказват да гласуват за налагане на данъци. Те дори нарушават монопола на производството на варовик, който Пен дава сам на себе си, като си отварят собствени каменоломни. Уилям Пен разбира, че без феодален и данъчен доход загубите му от управлението на Пенсилвания стават големи и богатството му се топи. Свободата и без-данъчното общество са заразили колонистите. Както Пен се оплаква: „големият проблем е, че тези, които са там, губят своя авторитет по един или друг начин в очите на хората, след което реално са безсилни да направят каквото и да е“.

Когато Пен се връща в Англия, управлението на колонията се поема от Съвета на Пенсилвания. Въпреки, че Пен назначава Томас Лойд, квакер от Уелс, за президент на Съвета, президентът реално няма власт и не може да взима самостоятелни решения. Съветът се събирал много рядко и не е имало официални лица с власт между събиранията. По време на тези големи промеждутъци, Пенсилвания реално няма никакво управление, видно от факта, че нито куитрентите нито данъците се събират.

Защо обаче Съвета се е събирал толкова рядко? Една от причините е, че съветниците, имайки нищожно количество работа в това либертарианско общество, са били неплатени и освен това си имали лични работи, за които да се грижат. Те, според законите на колонията, е трябвало да получават малка стипендия, но типично за тази анархистка колония, се оказва почти невъзможно да се вземат тези средства от населението.

Ако колониалното правителство спира да съществува с изключение на редките дни, в които има събрания на Съвета, какво да кажем за местните управи? Дали те са имали постоянна бюрокрация – видимо доказателство за продължаващото съществуване на държавния апарат? Отговорът е не. Местните съдилища се събирали за няколко дни в годината а местните служители също са били частни граждани, които не отделяли почти никакво време за поддържането на закона. За да се завърши картината, Съветът не е приел нито един закон след 1686 г. бидейки в непрекъснати спорове относно това докъде се простира властта му.

Колонията Пенсилвания продължава да съществува в това състояние на de facto индивидуалистичен анархизъм от есента на 1684 до края на 1688 г.: четири страхотни години в които не е имало никакви оплаквания от щастливите граждани относно наличие на „анархия“ или „хаос“. Никой жител на Пенсилвания изглежда не страдал от това положение.

Първи опит за държава

Малко държава се появява в Пенсилвания през 1685г. в лицето на Уилям Дайър, назначен за събирач в кралската митница. Въпреки яростните молби от Уилям Пен за сътрудничество с Дайър, колонистите упорстват в анархизма си като безгрижно и постоянно отбягват Кралските закони за навигацията.

Не е чудно, че Уилям Пен е имал впечатлението, че неговият „Свят Експеримент“ му се е изплъзнал в нова и странна посока. Пен започва колония, от която е очаквал тихо да следва заповедите му и да му донесе добра феодална печалба. Осигурявайки проспериращо убежище за квакерите Пен очаква в замяна да получи двойната награда от богатство и власт. Вместо това се оказва без нито едно от двете.

Не можещ да събере приходи от свободните и независими колонисти в Пенсилвания, той наблюдава как колонията плавно отива към открит анархизъм – мирна, развиваща се и процъфтяваща земя без данъци и реално без държава. Поради това Пен трескаво се опитва да вкара Пенсилвания обратно в познатия калъп на Стария ред.

През февруари 1687г. Пен назначава петима жители на колонията за държавни комисари с мандат „да прилагат законите все едно аз самият съм там“. Целта на това ново назначение е „да има по-постоянно представителство на представителната и управляващата част от държавата, за да се поддържат нещата в ред“. Той избира петима сред водещите граждани на колонията и им възлага да прилагат законите.

Очевидно колонистите са били много щастливи със своя анархизъм, тъй като започват хитроумна ненасилствена съпротива срещу комисията. За начало, новината за комисията се забавя с месеци. После заваляват протестни писма към Пен по повод новата комисия. Той скоро осъзнава, че не е получил нито едно писмо от управленското тяло.

Неможещи да отлагат повече, членовете на комисията с неудоволствие встъпват в длъжност през февруари 1688г. Три и половина години реален анархизъм приключват. Държавата отново е в своя Рай; всичко е точно в света на Пен.

Злорадстващият Пен подканял комисарите да крият различията помежду си, така че да заблуждават и впечатляват гражданите: „Покажете добродетелите си, но скрийте недъзите си; това ще ви направи едновременно страховити и почитани сред вашите хора“. Той също така ги насърчавал да налагат кралските мита и да събират данъци, за да издържат правителството.

Комисарите се ограничили в това да свикат Събранието през пролетта на 1688г. и този път приели няколко закона, за първи път от три години насам. Най-важните закони поставени пред Събранието от Съвета и Комисарите е въвеждането на данъци. По тази точка в последната минута Събранието героично се опълчва на Пен и държавата и отказва да приеме данъчните закони.

След кратък период на държавна дейност в ранната 1688 г. държавата се оказва в нужда, данъците са отхвърлени и колонията се потапя обратно в състояние на анархизъм. Комисарите, явно изтощени от своята задача, не се събрали втори път и Събранието продължило с много редките събирания, както и преди.

Втори опит за държава в Пенсилвания

Отчаян, Пен назначава заместник-губернатор на Пенсилвания, който да управлява в негово отсъствие. Томас Лойд, президентът на Съвета, отказал назначението, а както видяхме от неохотата от страна на комисарите, никой в щастливо анархистката Пенсилвания не искал да управлява останалите. В този момент Пен назначава ветерана пуритан Джон Блекуел, който не е пенсилванец и не е квакер, за заместник-губернатор. При назначението на Блекуел му е ясно, че основната му задача е да събере куирентите на Пен а второстепенната му задача е да установи наново държавността.

Ако Джон Блекуел си е мислел, че квакерите са покорни хора, то изненадата, която го очаквала, е била голяма. Той щял да открие много бързо че посветеността на мира, свободата и индивидуализма по никакъв начин не значат и пасивно подчинение на тирания, точно обратното.

Посрещането на Блекуел е знак за това какво го очаква. Преди отпътуването си Блекуел изпраща вест за идването си, искайки някой да дойде да го посрещне в Ню Йорк. Пристигайки там Блекуел не намира никакъв посрещач и след като чака напразно цели три дни, сам тръгва за колонията.

Когато пристига във Филаделфия на 17 декември 1688 г. не го посреща нито ескорт, нито парад, нито комитет по посрещането. Въпреки, че е наредил на Съвета да го посрещне, Блакуел не открива нито един държавен служител. Вместо това заварва „стаята на Съвета изоставена и покрита с прах и разпилени документи. Колелата на държавата почти бяха спрели да се въртят.“.

Появява се само един нацупен придружител и той отказва да говори с новия си губернатор. Когато пристига в празната стая на Съвета единствените, които го посрещат са група момчета от квартала, които се събират за да му подвикват и да му се подиграват.

Изобретателните жители на Пенсилвания започват хитра и непоколебима кампания на ненасилствена съпротива срещу опитите да се въдвори държавата сред щастливите от липсата ѝ хора. Томас Лойд като Пазител на Големия Печат настоява, че нито една от заповедите на Блекуел не е законово валидна ако не е подпечатана с Големия Печат. Той като пазител някак си упорито отказвал да подпечатва каквото и да било.

Нещо повече, Дейвид Лойд, писарят на съда и далечен роднина на Томас категорично отказвал да предава каквито и да е документи на Блекуел, дори когато съдиите нареждали това. За тези му действия Блекуел уволнил Дейвид Лойд като негоден да върши работата си. Томас бързо го преназначил от позицията си на Пазител на Големия Печат. Не само това, а и четирима от дузината мирови съдии, назначени от Блекуел, отказали да вършат каквото и да е.

Постепенно със засилването на революционното положение в Пенсилвания по-боязливите и късогледите започнали да предават революционната либертарианска кауза. Всички от Съвета без двама вече били на страната на Блекуел. Лидер на кликата на страната на Блекуел е Грифин Джоунс, който му позволил да живее в дома му във Филаделфия. Джоунс предупредил, че те се „опълчват на властта на краля и че изглежда събират хора за бунт“. Само Артър Кук и Самюел Ричардсън продължават да се опълчват на губернатора в Съвета.

Блекуел, разбира се, е отвратен от това положение. Той пише на Пен, че колонистите страдат от прекомерна свобода, както и че колонистите са получили от полагащите им се отстъпки, повече, отколкото могат да понесат. Блекуел успява да принуди Съвета да се събира всяка седмица в началото на 1689г., но не успява да ги накара да се съгласят да има постоянен представител на всяка област на Пенсилвания във Филаделфия. Артър Кук води успешна съпротива, посочвайки, че „хората не могат да понесат теглото на постоянно присъствие“.

Върховият момент на борбата между Блекуел и хората в Пенсилвания идва през април 1689 г., когато губернаторът прави постъпки за импийчмънт на Томас Лойд, обвинявайки го в тежки престъпления и лошо държание. В своята пледоария Блекуел обявява пред стъписаните присъстващи, че Уилям Пен има абсолютна власт над колонията. По неговите думи Съветът съществува не за да представлява хората, а за да бъде проводник на волята на Пен. Блекуел завършил високопарната си реч, заплашвайки да извади меча си срещу безочливите и нетърпими негови опоненти.

При този избор между стария анархизъм и абсолютната власт на Джон Блекуел, дори боязливите и колебаещите се застанали зад Томас Лойд.

След като Блекуел безцеремонно освобождава Лойд, Ричардсън и други от Съвета от длъжност, Съвета се разбунтува и изисква правото сами да определят членовете си. След като настройва целия Съвет срещу себе си, обезкураженият Блекуел го разпуска и изпраща оставката си на Пен.

Комисарите от своя страна протестират пред Пен срещу опита на неговия заместник да ги лиши от свободите им. Колкото до Блекуел, той счита квакерите за хора на дявола, както са описани в Новия Завет, хора „които ще презират властта и ще говорят лошо за по-висшите по чин“. Тези квакери, казвал Блекуел ужасен, „не приемат принципите на държавата, нито са отворени към приемането им…“

Пред почти пълната съпротива на колонистите срещу Блекуел, Пен подкрепя колонистите. За остатъка от годината Блекуел остава формално заместник-губернатор, но губи всякакъв интерес да упражнява властта си. Просто си изчакал края на мандата. Пен на практика възстановява старата система като назначава Съвета като цяло като „заместник-губернатор“. Сменяйки жилото с меда, Пен се извинява за грешката си да назначи Блекуел и заявява „реших, че е удачно… да оставя всичко във вашите ръце, така че да видите какво доверие ви имам“.

Пенсилвания скоро се връща към анархизма. Съветът, воден от Томас Лойд се среща много рядко. Когато се събира, не прави почти нищо и казва на Пен още по-малко. Събранието също се събира много рядко. Когато секретарят на колонията Уилям Маркъм (братовчед на Пен, част от мразената клика на Блекуел) подава петиция за налагането на данъци с цел оказване на финансова помощ на бедните, Уилям Пен и Съветът изцяло го игнорират.

Нещо повече, когато Маркъм иска да се организира на държавно ниво пара-военно формирование за защита от (несъществуващата) френска и индианска заплаха, Съвета запазва анархисткия статус на колонията като просто отговаря, че всеки, който има интерес, може да осигури средства за защитата им за собствена сметка. Анархизмът се завръща триумфално в Пенсилвания. Решителната ненасилствена съпротива на колонията печели голяма победа.

След съпротивата: Свобода?

Пен, обаче, отказва да позволи на колонията да продължи по този начин. През 1691г. той настоява да се назначи постоянен заместник-губернатор, въпреки, че позволява на колонията сама да го избере. Колонията, разбира се, избира своя герой от съпротивата Томас Лойд, който поема поста през април. След седем години de facto анархизъм (с изключение на няколко месеца срещи на Съвета и няколко месеца опити на Блекуел да управлява) Пенсилвания сега има постоянна глава на правителството. Теглото на този факт е все пак нищожно, предвид това, че Събранието и Съвета рядко се събират и, най-вече, няма данъчно облагане в колонията.

Обаче вирусът на властта, гангрената на държавата, след като веднъж е пуснат дори малко, се подхранва сам себе си. Като от нищото през 1692г. Съветът приема нов закон за данъците и уважаемият губернатор Лойд се съгласява с това предателство. Въпросът сега отива в избраното от народа Събрание, досега политическата крепост на свободата в провинцията. Дали ще се подчинят?

Свободните мъже от Филаделфия и Честър изпращат петиции до Събранието в знак на протест срещу предложеното облагане. Те искат Събранието да запази „тяхната държава свободна от окови и робство, и да не прилага такива неправилни методи, за което ще отговарят те и наследниците им“. Вслушвайки се в тези протести, Събранието отхвърля предложения данъчен закон. De facto анархията е все още жива, макар и едва-едва.

Към този момент обаче анархията е обречена, а държавния гнет, дори без данъци, бързо се завръща в Пенсилвания. Тази нова посока на статизма е стимулирана от опозиция от издънка на квакеризма водена от учения шотландски квакер Джордж Кейт, отличен свещеник на средните колонии и директор на училището във Филаделфия.

От религиозна гледна точка той е по-консервативен от повечето квакери и с уклон към презвитерианизма, но политически е по-индивидуалистичен. Стимулиран от анархизма, който намира в Пенсилвания Кейт бързо заключва, на база квакерската логика, че всяко участие в управлението противоречи на квакерските принципи.

Връщането на Пенсилвания към държавно управление през 1691 провокира Джордж Кейт особено силно. Как може, питал той, квакерски свещеник като Томас Лойд, който проповядва ненасилие да служи като държавен служител, при положение, че същността на държавата е насилие? Накратко, според Кейт квакерския принцип на Ненасилието логически водел не само до отказ от носенето на оръжие, а и пълен индивидуален анархизъм.

През есента на 1692г. християнската квакерска група на Кейт най-накрая бива прогонена от основната група на квакерите. За техен срам, квакерите, след като са преследвани заради религиозните си убеждения реагират на раздор в собствените си редици по същия начин. Памфлетите на Кейт са конфискувани, а печатарите – арестувани. На самият него е забранено да изнася речи и да публикува памфлети „които имат уклон към подмолна дейност и нарушаване на мира, както и към сваляне на текущото правителство“.

Трима лидери на Кейтианството, включително и Кейт са осъдени за писането на книга, в която се отричат държавните служители от жури, пълно с приятели на управляващите квакери. Въпреки уповаването на Кейт върху принципа, че квакерите са задължени да решават всички диспути помежду си мирно и доброволно и никога да не ходят на съд, мъжете са осъдени и глобени (въпреки, че глобите никога не биват платени) и им се отказва правото на обжалване пред Съвета или временен съд. Държавата се връща в Пенсилвания с пълна сила.

Данъците се завръщат

Не отнема много време докато се стигне до връщането на данъчното облагане. Уилям Пен, близък приятел на наскоро сваления крал Джеймс II е потънал в съдебни проблеми. Ядосан на Пен и раздразнен от анархизма и пацифизма в колонията и нетърпелив да сглоби от северните колонии бойна сила, която да атакува французите в Канада, новият крал Уилиам назначава Бенджамин Флетчър за губернатор на Ню Йорк и Пенсилвания през 1692г. Пенсилвания вече не е собственост на Уилям Пен и става кралска колония.

Губернатор Флетчър поема управлението през април 1693г. Както и в останалите кралски колонии, Съвета вече се назначава от губернатора. Флетчър свиква Събранието през май и успява да прокара данъчен закон поради силата на губернатора и Съвета да се произнася по всички съществуващи закони, както и чрез заплаха да анексира колонията към Ню Йорк. Данъците най-накрая са факт и чудесните години на анархизма приключват.

Поривът на анархизма обаче остава. На сесия през 1694г. Събранието решава да даде почти половината от данъчните си приходи за лична употреба на Томас Лойд и Уилиам Маркъм, който Флетчър назначава за заместник-губернатор. Бесен, Флетчър разпуска Събранието. След година на налози, данъците отново изчезват от Пенсилвания.

Отвратен, Флетчър изгубва интерес към Пенсилвания, за която след всички тези години опити решава, че е лоша почва за събиране на данъци. Колонията се връща към квази-анархисткото си положение – без данъци и със Съвет, който не прави почти нищо.

Междувременно Уилям Пен води енергична кампания за връщането на феодалното си владение. Обещава, че Пенсилвания ще е добра: че ще събира данъци, ще има военна сила и ще се подчинява на кралските заповеди. Той обещава да запази законите на Флетчър и да запази Маркъм като губернатор. В резултат кралят възстановява Пенсилвания като собственост на Пен през лятото на 1694 г. и до пролетта на следващата година Маркъм е провъзгласен за заместник-губернатор под управлението на Пен. Въпреки това през пролетта на 1695г. избраният Съвет отново отказва да разглежда каквито и да е данъчни закони.

Събранието продължава да отказва да приеме данъчен закон в продължение на още година и половина. С изключение на една година, Пенсилвания остава в квази-анархистко състояние от основаването си през 1681 до есента на 1696 г.: страхотни четиринадесет години. Губернатор Маркъм успява да прокара данъчен закон едва в края на 1696 г. и то чрез нагло узурпиране на властите: провъзгласява нова конституция, включваща назначен Съвет. Маркъм успява да си „купи“ подкрепата на Събранието като му дава властта да предлага закони и също така да повиши имуществения ценз за гласуване в градовете, като така позволява на квакерите да изключат бедните жители на градовете от правото на глас.

Сформира се либертарианска опозиция, водена от Артър Кларк (Томас Лойд вече е покойник). Тя включва коалиция от бивши Кейтианци като Робърт Търнър и стари поддръжници на Блекуел като Грифин Джоунс. Опозицията събира голяма подписка през март 1697 г. срещу наложената конституция, увеличението на изискванията за гласуване в градовете и особено против наложеното данъчно облагане. Когато опозиционните Съветници и членове на Събранието, избрани в знак на протест с отделни гласове по правилата на старата конституция биват отхвърлени, Робърт Търнър отхвърля тази заплаха „за нашите древни права и свободи“. Търнър особено се противопоставя на данъчния закон от 1696г. и иска парите от данъци, отнети от притежателите им „чрез неоправдани, незаконни и произволни действия да бъдат възстановени на собствениците им“.

Всичко това е нахалост. Пенсилвания скоро потъва в същия калъп като останалите колонии. „Светия Експеримент“ приключва.