Warning: "continue 2" targeting switch is equivalent to "break 2". Did you mean to use "continue 3"? in /home/luboven/freedom.bg/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1196

Warning: "continue 2" targeting switch is equivalent to "break 2". Did you mean to use "continue 3"? in /home/luboven/freedom.bg/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1197

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/luboven/freedom.bg/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1198

Warning: "continue 2" targeting switch is equivalent to "break 2". Did you mean to use "continue 3"? in /home/luboven/freedom.bg/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1198

Warning: "continue 2" targeting switch is equivalent to "break 2". Did you mean to use "continue 3"? in /home/luboven/freedom.bg/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1199
Тоталитарните реформи и упадъка на Римската Империя | Freedom.bg
КНИГИ Изтегли "Анархията в ежедневието" оттук!

Тоталитарните реформи и упадъка на Римската Империя

Тоталитаризъм, диктатура, комунизъм, социализъм

В предишните публикации от серията Пътят към Робството: Уроци от Древен Рим разгледахме една от основните движещи сили в римската Република, а по-късно и Империя: „Куриалите – Гръбнакът на Древен Рим“, говорихме за това как културата и общественото устройство работят за успеха на Рим: „Културата на дарения и патронаж в Древен Рим“ и посочихме основната движеща сила зад обществения и икономически прогрес в империята, сравнено с другите човешки организации от това време: „Капитализмът – ключът към богатството на Рим“ .

В тази статия ще разгледаме причините зад упадъка на Римската Империя, започнал в края на втори век и продължил до окончателния ѝ край.

Начало на проблемите

Както при повечето държавни образувания в историята, проблемите се зараждат при започване на войни, които не са с основна цел защита на територията и имуществото на гражданите, а са насочени към заграбване на нови територии или собственост на други хора.

Да видим каква е била ситуацията при първата ни известна голяма война на Рим – тази срещу Веите (4 в.пр.н.е.) [4]:

„Първата ситуация, изискваща добре заредена хазна идва с продължителната война срещу Веите. Службата в армията в продължение на цялата година и невъзможността, заради това да се обработват земите, води до нуждата от постоянен Stipendium. Първоначално той е бил изключително нищожен, съвсем малко повече от необходимото на войника да си плати храната, но това събитие отбелязва времето, от което нататък съществува данък върху собствеността в Рим.

Този годишен трибут по днешни стандарти изглежда не особено голям, често не повече от 0.1%*. Дори тези суми понякога били възстановявани на данъкоплатците, ако военни обезщетения или плячка осигурявали възможност за това.

Този трибут е бил единен данък върху собствеността. Земята и недвижимостите се облагали ако са в рамките на ager Romanus, т.е. докъдето достигали разделенията на парцели и е събиран дори, ако човекът, купил такъв парцел, не е римски гражданин. В допълнение към това, всички римски граждани, независимо дали живеели в Рим или другаде, дължали данък върху цялата си останала собственост, например пари, роби, добитък, пособия и мебели. Собствеността на вдовици и сираци, които първоначално не са били част от преброяването на гражданите, напрвавено с военни цели, по-късно биват обложени с данък, от постъпленията от който се оборудва конницата.“

* преведено от „mill per cent“, но според Бартлет [2] е 0.01%, понякога стигащ до 0.03%

Т.е. в Древен Рим имаме един малък, пропорционален, целеви данък, който се е изразходвал по предназначение – за отбрана на града.

Какво се случва, обаче, когато войните продължат и се ламти за все повече територии? (отново по Т. Франк)

„Войните срещу Самнитите, продължили дълги години в безлюдни региони и изисквали реорганизация на армията с ново оборудване и много строежи на пътища. Това обусловило нуждата от тежки данъчни налози дълги години наред. Първата Пуническа Война също се оказва изключително скъпа, особено заради тежките загуби на флота. 700 бойни кораба биват изгубени в битки или бури.

Не е учудващо, че след войната Рим налага контрибуции на Картаген, но дори и те покриват само малка част от разходите. От Картаген обаче римляните приемат новата теория, че гражданите трябва да споделят цената на управлението. Сицилианския данък много сериозно подобрява положението на хазната.

При Втората Пуническа Война постъпленията от него не стигат дори за изхранването на войската. Данъците първо се удвояват, после утрояват. Добавят се нови допълнителни данъци върху приходите, искат се волни пожертвувания, обществени проекти се извършват на кредит и се взимат заеми срещу залог обществени земи на Рим.

По това време администрацията на римската хазна приема характеристики на модерна държавна хазна. Но Римският Сенат не обича изоставане с плащанията и сложни финансови операции. При първа възможност, след края на войната, той ликвидира всички останали заеми като предава заложените земи на кредиторите, първоначално запазвайки правото да ги откупи с преоценка, а по-късно отказвайки се дори от тази привилегия.

По този начин хазната се отървава от дълговете си и оттам нататък успява да държи положителен баланс. През 167 г. пр.н.е. се натрупва такъв излишък от държавните мини, военни обезщетения и плячка, както и трибута от Испания и наемите на държавни земи в Кампания и другаде в Италия, че хазната, бидейки в такава силна позиция, прекратява събирането на данъци от римски граждани.“

Добрите новини за гражданите на Рим и Италия обаче не са такива за жителите на новопокорените провинции. Тъй като не се е извършвало редовно преброяване и оценка на имуществото, там облагането с данък е било на ниво община, а общината решавала как да разпределени данъка между жителите си. Проблемът бил, че събирането на данъците ставало от данъчни фермери, които веднъж на всеки няколко години наддавали за правото да събират данъци от дадена област. На практика те са давали заем на римската държава като аванс за бъдещите данъчни постъпления. Те също са обръщали в пари местните данъчни постъпления, често събирани в натура.

Според Бартлет и други автори системата още от самото начало е била изключително порочна, като местните имперски губернатори работели заедно със събиращите данъци, за да реализират възможно най-голяма печалба. Реално данъкът е бил силно прогресивен и се е събирал от приходите на провинциите, на практика ограбвайки голяма част от създаденото ново богатство.

Тази система се заменя при ранната Римска Империя от Август след множество години оплаквания от данъчните фермери със система, която е както по-предвидима, така и много по-малко прогресивна. Според Бартлет [2]:

„За разлика от нея, системата на Август е много по-слабо прогресивна. Преминаването към плосък данък, базиран на богатството на населението от една страна урегулира данъчните приходи във времето (преди те зависят много от моментното състояние на икономиката през всяка година) и силно намаляват „прогресивността“ на данъчната система.

Това се дължи на факта, че при старата система всяко увеличение на данъчната база води моментално до по-високи данъци, докато при системата на Август общностите са дължали само фиксирана сума. Ето защо всяко увеличение на приходите оставало изцяло при хората и не трябвало да се споделя с Рим. Хората знаели предварително точната сума на техния годишен данък и всичко заработено над това оставало изцяло за тях. Това, разбира се, е сериозен стимул да се произвежда, тъй като маргиналната данъчна ставка над плоския данък е нула. […] Разбира се, доколкото по-високите приходи водели до повече облагаемо богатство, част от този ръст ще се обхване от преоценки на данъчната основа. Но в краткосрочен план, системата е силно стимулираща растежа.

Може би се питате, за какви проблеми говоря в заглавието на тази част от статията? Дотук всичко изглежда доста добре, не ли?

Проблемът е, че Август, наред с хубавите си и про-пазарни реформи, съсредоточава властта изцяло в един човек. Не стига, че Рим властва, макар и в условията на местна автономия, над такава огромна територия, а и цялата тази власт се съсредоточава в ръцете на един човек. Подобно изкушение е неустоимо за твърде много хора и, независимо от намеренията им, неизбежно води до срив на цялата система.

Алчността за повече богатства и влияние и страха да не бъдеш убит като Цезар, ако не угодиш на тълпата в Рим, на преторианската гвардия и на легионите, при липса на особени методи за контрол на тази алчност (сенатът почти няма влияние върху императора) води неизбежно до все по-задушаваща данъчна политика.

В началото стъпките са малки и плахи, и основно се правят прикрито, често под формата на парична инфлация и по-конкретно чрез намаляване на съдържанието на сребро в най-широко циркулиращата монета в империята – денарът.

Император Нерон (54-68 г.), известен с безстопанственото си отношение към имперската хазна, намалява сребърното съдържание на денара от 100% на 90% [2]. Траян (98 – 117 г.) го намалява до 85%. Следващото обезценяване става в края на втори век при императорите Марк Аврелий (до 75%) и Септимий Север (50%). За илюстрация на траекторията следва да споменем, че денарът съдържа само 5% сребро в средата на 3-ти век.

Инфлацията, разбира се, е данък върху спестяванията, съхранявани в монети и вероятно е засягало най-тежко именно куриалите, същите куриали, които са направили Римската Империя това, което е.

Къде отиват парите?

Няма как да разгледаме всички възможни разходи, спонсорирани от бюджета на Римската Империя, но ще засегнем някои от тях, най-малкото защото паралелите с много по-новата история, примерно 20-ти и 21-ви век, са поразителни.

Т.Франк засяга някои от разходите:

„Трябва да отбележим, че държавата разширява задълженията си много повече от преди и вдига данъците съобразно с това. При Нерва и Траян голяма сума (вероятно 1.3 милиарда долара (обърнати към съвременни долари)) отива за италиански благотворителни организации. От Веспасиан до Адриан се строят много пътища в Испания, Африка, Галия, Дунавската провинция, Анатолия и Сирия, а държавата също така подпомага градовете като никога досега.

Големи суми биват похарчени за столици като Рим, Атина и Картаген, но това не било достатъчно. Биографът на Адриан твърди, че няма град в Империята, който да не е бил украсен от великия пътешественик и разкопките във всички провинции доказват това. Държавните служители стават все по-скъпоструващи. Ако по времето на Август сенаторите и конниците служат в провинциите без заплати, а собствените освободени роби на императора поддържат фискалните служби, сега все по-голяма група конници, получаващи заплати от 100 до 300 хиляди сестерции, са на държавна служба.

Всичко това повишава ефикасността, но бюджета се разраства драстично и данъците са тежки. Все още няма особени оплаквания, но когато започват нашествията и гражданските войни от следващия век, няма излишък и марж от който да се взимат необходимите нови данъци.“

[…]

По време на Империята, строежът на пътища и на обществени сгради се увеличава. Скъпоструващата администрация от обществени служители става още по-голяма и по-скъпа, армията е увеличена до 400,000 души по времето на Север, заплатите на войниците се удвояват, а обичаят да се правят щедри дарения на войниците става задължителен. Данъците се увеличават успоредно с това.“

Бартлет обръща внимание на субсидиите с храна в Рим:

„Политиката за безплатно зърно еволюира с времето и периодично бива променяна. Произхода на практиката е от Гай Гракх, който през 123 г.пр.н.е. въвежда политиката всички граждани на Рим да могат да си купуват месечна дажба царевично зърно на фиксирана цена. Целта е била не толкова да се даде субсидия, колкото да се изгладят сезонните колебания в цената на зърното, позволявайки на хората да плащат една и съща цена през цялата година.

Под диктатурата на Сула тази практика спира, около 90 г. пр.н.е.. Към 73 г. пр.н.е. обаче държавата отново дава зърно на гражданите на Рим на фиксирана цена. През 58 г. пр.н.е. Клодий премахвата заплащането и започва да разпространява пшеницата безплатно. В резултат има рязък приток от бедни селяни към Рим, както и освобождаване на много роби, така че да могат да започнат да получават дажби.

По времето на Юлий Цезар около 320,000 души получават безплатно пшеничено зърно. Цезар сваля това число до 150,000, вероятно като по-внимателно се проверява доказателството за гражданство, а не чрез промяна на критериите за достъп до дажбата.

При Август броя хора, които можели да получават дажбите отново става 320,000. В 5 г. сл.н.е. обаче Август променя раздаването. В крайна сметка броя хора, получаващи безплатно зърно се стабилизира около 200,000. Очевидно това е бил твърд лимит и оттук нататък дажбите се дават само срещу представяне на билет.

Следващи императори временно добавят други групи хора, получаващи дажби, примерно Нерон включва преторианската гвардия през 65 година, но общия брой хора с дажби като цяло остава непроменен.

Раздаването на безплатно зърно в Рим остава факт до края на Империята, въпреки, че печен хляб заменя пшеницата през 3-ти век. При Септимий Север (193 – 211 г.) се добавя и безплатно олио. Следващи императори от време на време добавяли безплатно свинско и вино. В един момент и други градове в Империята започнали да дават такива дажби, включително Константинопол, Александрия и Антиохия.

Франк споменава конфискации на земя и имущество по време на размирния за империята период в края на втори век, както и за какво отиват парите от тях:

„Конфискациите в Италия, Испания, Галия и Азия вкарват големи региони в рамките на имперската собственост. При тези отнемания погиват (реално и/или финансово, не е ясно, бел. прев.) много от видните хора в много от провинциалните градове, а голяма част от ресурсите, които преди издържали градовете сега отивали право в Рим, за да се плащат с тях заплатите на армиите, отглеждани от императорите, на царедворците и шпионите.“

Горните примери са само щрихи, от които липсват множеството сериозни увеличения на военните заплати, различните привилегии като имунитет от данъчно облагане, даван на определени класи в късната Империя. Ръстът на администрацията също е огромен фактор, както виждаме при много автори, включително Карантабиас, който пише за по-късните етапи на процеса, в края на трети век [5]:

„Видимото увеличение на броя служби, които проникват във всички слоеве на управлението е причината Лактант да запише следното оплакване: “…много служители и много служби са наложени на всяка провинция и почти всеки град. Има също много счетоводители, магистрати и заместници на Префектите…” Този ръст може да се види в броя губернаторства, създаването на викариите и в други сфери на администрацията. Броят провинции се умножава значително.”

Т.е. парите напускат продуктивните хора и местата, където са изработени, и отиват за подкупи под една или друга форма и за създаване на огромна армия от държавни чиновници, за които Карантабис пише следното:

„Създаването на множество бюрократични слоеве между императора и хората в провинцията е причината това (физическата и социалната дистанция между центъра и периферията, бел. прев.) да се появи.

Дьо Боа и ван дер Спек [7] говорят за още по-голямо увеличение на администрацията след император Контастин, а също така и за увеличение на строителството и военния бюджет:

„Константин и неговите наследници разширяват бюрокрацията и домашната си прислуга в огромна степен, възлагат много строителни проекти и повишават военния бюджет дори още повече.“

Франк също съобщава за увеличаване на бюрокрацията [4]:

„Административните единици са смалени по размер и препълнени с платени служители, които трябвало да шпионират, докладват и особено да следят данъците да се събират. Данъците се увеличават още веднъж, така че да поемат увеличената цена на управлението и за първи път сега се събират по единен план от цялата Империя, но не както преди – с фиксирано ниво, а с ниво, определено всяка година според нуждите за годината.“

Последното изречение всъщност означава, че никой не знае какви данъци ще дължи на края на годината, т.е. има нулева фискална предвидимост.

Разбира се, с голяма бюрокрация, както винаги, идва и голяма корупция:

„Малък държавен апарат, управляващ голяма империя без ефективен контрол изглежда имал същия проблем, а именно корупцията, докато се стремял да осъществи институционална ефективност. Държавния апарат сега е по-голям и слоевете, делящи центъра и периферията позволяват и дори подхранват увеличаващи се нива на политическа корупция. Този контекст е от изключителна важност за разбиране на тежкото положение на куриалите, които се оказват понижени сред море от имперски служители.“

Последното изречение в горния цитат ни води към следващата ни важна тема: какво се случва с градските първенци, куриалите, когато биват притиснати от инфлация, все по-тежки данъци и пипалата на имперската администрация. Това се допълва в годините от вътрешни междуособици, набези от външни сили и от тоталитарни закони наложени им от империята? Случва се, разбира се, същото, което се случва на производителните и предприемчивите при тоталитарен режим от всякакъв тип – изчезват, покосени от системата по един или друг начин.

Задълбочаване на кризата в Империята и бягството на куриалите.

Почвата вече е подготвена за ограбване на значителното богатство, натрупано в десетилетията на относителна свобода. Властта е концентрирана в един човек, той от своя страна зависи от това да угажда на един микс от военни, сенатори, бюрократи и хора, научени да живеят на подаяния от императора.

Нека видим какво се случва, когато постепенно тази система води до усложнения и държавната хазна като един огнедишащ дракон има нужда да изгаря все повече и повече от богатството на хората, за да продължи да крепи системата.

Разбира се, проблемът се корени в данъчните приходи. Както пише Ростовцев за периода при управлението на Диоклециан и след него:

„Отношенията между държава и данъкоплатец са базирани, повече или по-малко, на принципа на организираната кражба: принудителният труд, принудителните „дарения“ в натура, принудителните заеми или подаръци са били повсеместни. Администрацията е корумпирана и деморализирана. Хаотична маса от нови държавни служители расте върху и около бившите администратори. Старите служители още съществуват, но, предвиждайки края си, се опитват да използват на максимум последните си възможности. Градските буржоа са следени, преследвани, мамени и малтретирани. Градската аристокрация е унищожена чрез систематично преследване и съсипана финансово от поредица от конфискации и от наложената ѝ отговорност да осигурява успешните рейдове на държавните служители сред народа.“

(удебеляването от мен)

Но как точно се стига до тази катастрофа? Нека първо видим общ очерк, а после и детайлите, много от които са твърде интересни.

Франк пише [4]:

В допълнение, тъй като след премахването на договорната данъчна система (данъчните фермери, бел. прев.) градовете доброволно са приели отговорността за местната квота от имперските данъци и градските съвети сега назначават комисии, които да отделят и събират тези данъци. Дори и през втори век се случва понякога данъците да не бъдат събрани изцяло, примерно ако земята е изтощена или града намалява. В такива случаи декурионите, или борда от десет души, назначен за тази задача (decaprioti), не успявали да съберат определената сума.

Императорът, обаче, си искал парите, и когато такива случаи зачестили в трети век той издал декрет, че декурионите са отговорни за заплащането на цялата сума. Те често трябвало да покрият разликата между дължимото и събраното от своите лични спестявания.

Същото се повтаря и с друг тип задължения (munera), особено по отношение на данъците върху сградите и за изхранване на офицери и войници. Последното тегло, наложено върху декурионите е задължението да взимат изоставени ферми и да ги култивират, така че да се плащат данъците върху тях.

Както казахме, декурионите могат първоначално да посочат подходящи хора, които да поемат задължението, но тъй като те можели да молят да бъдат заменени, държавата накрая отрязва забавянията и възлага задължението направо върху декурионите, или по-точно върху куриалите, от които бивали избирани декурионите.

Градските почести станали толкова тежки, че както известната петдесета книга от Пандектите (Дигеста) показва, се измисляли всякакви начини, с които да принудят хората с някакво богатство да заемат градска служба. Позицията на магистрат става наследствено тегло, а когато на някои места не можело да се намерят жертви за службата, тя бивала принудително давана на престъпници, евреи и християни. Това увеличение на принудителната служба се отразява не само на богатите, но и на занаятчийските гилдии и на търговските асоциации, първо в Рим, а по-късно и в цялата Империя.

(удебеляването от мен)

Уил очертава [8] неблагоприятното положение на куриалите от тези законодателни промени:

„Това засегнало някои от декурионите повече от други. Тези, които били запазили старо богатство и имали значителни текущи приходи можели да поемат цената на рожденото им право (вероятно думата „право“ не е подходяща тук, бел. прев.). Но много от куриалите били аристократи с намаляващи финансови възможности и вече не можели да поддържат нивото на разходи, асоциирано с техния статус.

Положението се влошава от това, че голяма част от приходите на елитите идва от отдаването на земя под наем. Когато селяните не могат да платят данъците си, те вероятно не могат да платят и наема си, така че декурионите са двойно прецакани. Ситуацията става още по-лоша при Константин. Рангът на куриал става наследствен и неизбежен. Тези, които са били твърде бедни, за да продължат да бъдат декуриони били принудени от имперски декрет да продължават да са куриали. Това, което някога е била престижно отличие става воденичен камък на вратовете на местните елити.

(удебеляване от мен)

Мислех да ви спестя детайлите, но те са такава добра илюстрация за това какво причинява грозната централизирана бюрокрация на самовъзникващите системи за самоуправление, че няма как да го направя. Следващите цитати са от Ростовцев, удебеляванията са от мен.

„Сравнено с деликатната и сложна система на ранната Империя, в която ударението било върху самоуправлението на градовете, а бюрокрацията е спомагателен орган и орган за контрол, системата на късната Империя, въпреки привидната си сложност, е много по-проста, много по-примитивна и безкрайно по-брутална. Бидейки върховна и всесилна власт и като липсва контрол по един или друг начин от хората, които са животворната кръв на държавата, бюрокрацията постепенно става изцяло корумпирана и нечестна, а в същото време и относително неефективна, въпреки сериозната професионална подготовка на служителите ѝ.

Подкупите и нечестните печалби са били норма и е било безсмислено да се опитва да се спрат чрез огромната мрежа от шпиони и взаимен контрол в рамките на бюрокрацията. Всяко добавяне към армията от официални лица, всеки добавен пост на наблюдател постигал увеличаване на тези, които живеели от подкупи и корупция.

Най-лоши от всички били хилядите агенти на тайната полиция, agentes in rehus, наследници на frumentarii, чийто дълг бил да държат под око населението и ордата от имперски служители. Корупцията и неефикасността е съдбата на всички бюрокрации, които не се контролират по силата на самоуправлението произтичаща от хората, независимо дали се създават в името на автокрацията или на комунизма.“

[…]

„Вместо да моделира градското самоуправление по нов, по-демократичен начин, което изисквало много съзидателна иницативност, било много по-лесно и безопасно за централното правителство да направи всички членове на градската общност отговорни пред държавата и да им наложи задължения без съответните права.

След като по този начин самоуправлението на градовете било разрушено, функциите на контрол трябвало да бъдат прехвърлени на някого, така че трябвало да се назначат контрольори, които да следят и контролират градските съвети; естествените кандидати за тази служба били бюрократи от централното управление, които до момента играели скромна роля в живота на провинциите.

Аргументът, че тази реформа бавно и постепенно е възникнала от ранната Империя, заради разоряването на градовете, показващо тяхната тотално неспособност да се самоуправляват, не е състоятелен, тъй като бюрокрацията на ранната Империя е принципно различна от тази на късната Империя. В началото тя е управлявала държавните дела, както е било естествено и се месела много малко в делата на градовете.

Промяната е резултат от революцията през трети век. Самоуправлението на градовете е разрушено от армията в името на ниските обществени класи. Вместо да ги възстанови както са били, късната Империя оставя нещата както са и слага градовете не под контрола, а под управлението на агентите на централното правителство, правейки ги слуги и роби на държавата. Редуцира ролята им до тази, която са играли в Ориенталските монархии, с изключение на тяхното задължение за плащане на данъците. Реформата е извършена не за доброто на хората, а с цел опростяване задачата на държавата.

Четейки тези редове за случващото се в Римската Империя, няма как човек да не направи паралели със съвременната история. Само в България, само през току-изминалата 2019 година можем да споменем огромните гафове на данъчната бюрокрация, застрашаващи цялата търговия на дребно, включително и онлайн (т.е. и износ) в опитите си да си опрости работата и да изкопчи някоя и друга стотинка отгоре. Но, да продължим с Рим:

„Отговорността за определянето и събирането на данъците не е била ненавиждана от градската аристокрация като някаква непосилна тежест. Това, от което те се оплаквали били изключително високите данъци, наложени на населението и задължителните плащания под форма на „злато за короната“. Хаотичният начин, по който се взимали тези извънредни налози е това, което разорява както градските буржоа, така и работническата класа. В размирните времена на трети век те стават основния източник на приходи за държавата. Държавата не живее от обичайния си доход, а от повече или по-малко организиран грабеж.

[…]

Вместо данъците, плащани в пари, императорите от трети век изобретяват или възкресяват примитивната система на налози в натура под формата на повтарящи се извънредни събирания на храна за армията, град Рим и агентите на държавата. В допълнение на това, суровини и произведени стоки са събирани по същия начин.

Това е прочутата анона (annona). Какво по-лесно от това да се превърнат тези извънредни взимания в регулярен данък? Нуждите на армиите, столиците, съдилищата и държавните служители ще бъдат задоволени, а другите разходи на държавата ще бъдат покрити от старите данъци, които не са били отменени, както и от системните допълнителни плащания от трети век.

Обаче не е лесно да се предвидят бъдещите нужди на държавата – те може да нараснат или да намалеят, според обстоятелствата. Ето защо аноната продължава да има аспект на спешност. Всяка година императора определял количеството на плащанията, които трябва да се направят през тази година.

Аноната е стабилизирана, но по най-лошия възможен начин. В трети век хората все още се надявали да дойде ден, когато данъците ще бъдат фиксирани и регулярни. Организацията на Диоклециан обаче превръща тази надежда в мечта. Никой не знаел предварително колко ще трябва да плати за следващата година и никакви сметки не са били възможни преди държавата да обяви исканията си за годината.

За пореден път държавата избира най-лесният начин да постигне целта си, без да се съобразява с интересите на народа. Но с установяването на аноната като постоянна институция проблемът с данъците далеч не е решен. Най-важният проблем е този за честното и справедливо оценяване. В третия век този проблем е решен по различен начин от различните провинции.

В Египет се базира на сложен регистър на култивираната земя, в урбанизираните провинции на база преброяването и на покупателната способност на различните градове и други големи данъчни единици като имперски и сенаторски имения и земята, принадлежаща на храмове и васални принцове.

Тази система била твърде сложна и претрупана за Диоклециан. В много от провинциите тя зависела от икономическата активност на градовете и е било сложно да се схване с всичките ѝ подробности. Много по-лесно е било да се отхвърли решението, изработено през вековете и да се въведе най-грубата и примитивна система за оценка, която някога е съществувала. Всеки войник може да я разбере и всеки глупак може да види, че в този случай това, което е просто, не е честно и справедливо.

Култивираната земя, независимо дали орна или пасищна, била разделена на юга (iuga) или двойки волове. Размера на един югум (iugum) зависел от това дали земята е в равнина или на планински склон и според това дали била засята с житни култури, с лозя или с маслини. Никакви допълнителни разграничения не са опитани. Не са взети предвид местните особености. Това е работата на войник, полуварварин, да реши деликатен проблем като игнорира неговата деликатност.

Разделението на юга – iugatio, обаче е само една страна от системата на Диоклециан. Парче земя без човешки труд е нещо безжизнено. Югумът предполага капут (caput) – глава, човек, който да я култивира.

Въпросът за труда става все по-остър в трети век. Населението на империята става все по-мобилно. Потискани на дадено място, работещите земята опитвали на друго. Цитирали сме много документи, в които последния аргумент на селяните е заплахата да напуснат и да потърсят друг дом, ако не се задоволят желанията им.

Древният свят е сътворен с вярването, че човек принадлежи на определено място, неговия origo. Не само крепостните селяни в старите Ориенталски монархии били обвързани с мястото си на живеене. След като Римската Империя обединява цивилизования свят, всички други могат да се придвижват както пожелаят.

Подобна свобода вреди на успеха на примитивния iugatio на Диоклециан. Парче земя може да бъде култивирано една година и да бъде оставено празно на следващата. Селянинът може да се премести и да се засели другаде, или може да смени професията си и да стане работник в някой от градовете. Добивите от големите имения са пропорционални не само на броя iuga, от които се състоят, но, преди всичко, от броя capita (хора, бел. прев.).

Постепенното намаляване на населението на Империята, и особено намаляването на селяните-фермери, прави единицата за данъчно облагане не толкова iugum, колкото caput. И така данъчната единица след Диоклециан е комбинация от двете. Всеки, който култивира земя трябва да я декларира заедно с броя capita, които я работят, включително животните.

Тази декларация прави човека отговорен за своята земя и capita – където и да се намира е длъжен да плати данъка за тях. Тъй като той и земята образуват една единица, той загубва свободата на придвижване и става обвързан със земята и работата си, точно както предшествениците му – кралските селяна на Ориента и на елинските царе.

Няма нищо ново в тази система за Египет и части от Мала Азия, нито за някои от Келтските земи. Новостта е във възраждането и всеобщото прилагане на система, която по времето на Адриан изглеждала обречена да изчезне завинаги.

Куриалите (тези, които можели да участват в градския съвет и магистратурите) обособили група богати граждани (с минимален ценз от 25 югера земя) отговорни пред държавата чрез магистратите и градския съвет както за добруването, мира и реда в града, така и за изпълняването на всички задължения на населението към държавата.

Точно като работещите земята, всеки от куриалите лично образувал една данъчна единица, а цялата група куриали образували една голяма единица, отговорна за данъците и повинностите, изисквани от населението на града.

Естествено е било да се третира всеки куриал и групата като цяло по същия начин както и отделните селяни. Тяхната отговорност била не само материална, а и лична. Поради това те трябвало стриктно да спазват правилото за origo – да остават в своя град и да не търсят начини да избягат на друго място. При смъртта си трябвало да заместят себе си с друга данъчна единица – техните деца.

Армия от държавни служители ги следяла изкъсо и използвала принуда и насилие ако някой от тях се опитвал да се откъсне от омагьосания кръг, в който е включен.“

[…]

„В ума на Диоклециан държавата означава принуда, а организация означава организирано насилие.“

Избягване на задължения към държавата

Разбира се, при гореописаното положение, не е чудно, че много от богатите се опитват да избегнат непосилното тегло, наложено им от държавата. Както пише Карантабиас късната Римска Империя [3]:

„Имало твърде много изкусителни причини да не останеш в местната администрация.“

и

„Много ще придобият данъчен имунитет чрез разнообразни методи…“

Първоначално, предпочитан начин да се избегне данъчното облагане е бил постъпването на имперска служба или придобиването на имперски сан (заслужено или не) [3]:

„Столицата приема много закони в опит да реши приходните проблеми, създадени от постоянния поток от богати аристократи в имперската администрация, където те често били защитени от данъчно облагане и/или компенсирали дефицита със събиране на данъци. Докато богатите местни първенци се надпреварвали към по-привлекателните позиции, предлагани от разширяващата се имперска администрация, граждани с по-скромни възможности заемали тяхното място. Курията все така трябвало да посреща своите данъчни задължения, но сега без наличие на същите облагаеми ресурси (т.е. principales).

„Разширяването на бюрокрацията размътва системите за обществен възход и създава хаос заради привилегиите, които са свързани с някои почетни титли. В объркването, куриалите започват да поръчват рангове като perfectissimus, ducenae, centenae и egregiatus без да следват обичайният път за това. Тяхната цел в този случай е да „избегнат гражданския си дълг“ и това очевидно включвало данъчни предимства.“

Както казахме, това не продължава дълго:

„Щетите, понесени на местно ниво се очертават още по-добре като се вземат предвид заповедите на Констанций и Констант, че който от куриалите иска да премине към друга кариера, следва да плати като обезщетение финансовите загуби, които понася курията от неговото решение.“

Един често цитиран от Карантабиас източник, Либаний, е представител на избегналите „гражданския си дълг“.

„Либаний потвърждава, че той е бил куриал, но казва, че е придобил имунитет от служба в градския съвет.“

Друга от широко използваните вратички е тази на религиозния сан. Това става възможно с приемането на християнството за официална религия в Империята. Още от времето на Константин църквата получава данъчен имунитет, който се разпростира и върху всеки неин служител [3]:

„За да сме конкретни, през 313 г. Константин изключва всички свещеници от куриалските им задължения. Обаче имперското управление бързо осъзнава как това намалява възможностите им да събират ефективно данъци. Ето затова същия император издава през 329 г. друг закон, според който богатите се задължават да изпълняват гражданските си задължения и че богатството на Църквата трябва да се използва за подпомагане на бедните. И още, тези, които служели на Църквата, но по статуса си били способни да служат на градския съвет следвало да бъдат преназначени там.

(удебеляване от мен)

Пак според Карантабиас, Контантин приема закон през 320 г. и отново през 329 г. срещу практиката на данъчно избягване чрез свещенополагане:

„Приема се конституция, според която от дадения момент нататък на никой декурион или наследник на декурион или на който и да е човек с осигурени достатъчно ресурси да поеме задължителните обществени служби не му се позволява да търси убежище в свещеничеството. Мястото на починалите свещеници оттук нататък може да се заема само от хора със скромни финансови възможности и такива, които не са обвързани от задължителна градска служба.“

Виждаме, че по подход Константин не се различава ни най-малко от Диоклециан и се вживява сериозно в ролята на ръководител на съдбите на жителите на Империята.

Милър [6] също коментира темата:

„Опитвайки се в последствие да спрат куриалите от придобиването на имперски служби, императорите се сблъсквали с последствията от привилегиите, които са позволили да се асоциират с тези служби. Ситуацията, която се получава след 313 г. по отношение на свещениците (clerici) в християнската църква е аналогична. И на тях им е даден имунитет и точно този факт е направил след това необходимо императорите да се опитват да спрат куриалите да не стават свещеници.“

Проблемите от това естество не спират, както личи по опитите да се ограничи данъчното избягване чак до самия край на четвърти век [3]:

„Много различни методи са използвани, за да спрат куриалите от това да си пробиват път към имперската администрация. Едно от основните опасения е свързано със загубата на данъчни приходи. Съответно императорът и неговия законодателен апарат се прицелват там, където градския първенец ще го заболи най-много: имуществото. В опит да откаже градските аристократи от това да бягат от градовете си и да изоставят куриалските си задължения, държвата се опитва да регулира техните имущества. През 396 г., ако сина на куриал не иска да следва бащината си кариера, императорите Валентиан и Теодосий разрешават на курията да му отнеме до 1/4 от имуществото.“

Ако в началото на нашия разказ, по време на Римската Република и ранната Римска Империя, да си куриал е символ на високо обществено положение. Да поемеш задълженията, свързани с това положение и да служиш на общността е въпрос на чест и демонстриране на добродетел. В края на разказа, при късната Римска Империя, това вече е позиция на един закрепостен данъчен роб.

Ако преди не е имало нужда от репресивен апарат, за да се осигурява необходимо за града, то след като да си куриал от доброволна позиция с престиж става задължение, при което поемаш и чужди отговорности, хората, разбираемо, не са склонни да дават и търсят всякакви начини да се отърват от наложеното им бреме.

Закрепостяване и начало на феодалната система

Идеята за управник, който управлява с брутално насилие и в името на бог изглежда да е предпоставка за наличието на феодална система. Тази концепция, въпреки, че е била широко разпространена сред източните народи, остава чужда на римляните до идването на Диоклециан. Няколко императора преди него се опитват да отхвърлят конституционния характер на империята, но не успяват. Диоклециан обаче докарва институцията император до колапс чрез успешното налагане на култ към личността си и чрез утвърждаването на управлението си на база насилие и религия. Диоклециан се обявява за въплъщение на Бог на земята и Ориенталските религиозни церемонии стават част от живота в имперския двор.

Изглежда главозамайването от горните неща води Диоклециан до това да си мисли, че може с насилие да регулира живота на хората около него, като стига дотам да регулира цените на стоките [4]:

„Ето защо, през 301 година, императорът съставя списък с максимални цени, 18 копия от който следвало да се публикуват особено в собствената му провинция на изток, където римските монети за първи път започват да заместват локално сечените такива.“

Ростовцев коментира същия едикт така:

„Неговия добре известен едикт от 301 година, с който се фиксират цените на различни продукти, не е нововъведение. Същият експеримент често е опитван и преди и след него. Като временна мярка в критично време, може и да е от някаква полза. Като обща мярка с идеята да продължи във времето, тя със сигурност ще нанесе огромни вреди и ще причини много кръвопролития, без да донесе някакво облекчение. Диоклециан споделя гибелното вярване на древния свят във всемогъществото на държавата, вярване, което много модерни теоретици продължават да споделят.“

Както можете да се досетите, подобни мерки удрят най-тежко именно най-бедните. Проблемите на Римската Империя, както вече казахме, не започват с Диоклециан, но там за първи път са болезнено видими. Ето какво пише Бартлет за събитията предхождащи този едикт [2]:

„Към края на трети век е повече от ясно, че Рим е в криза. Държавата вече не може да осигурява достатъчно ресурси дори чрез принуда и се налага все повече да разчита на девалвация на валутата, за да си повиши приходите.

По времето на Клавдий II Готически (268 – 270 г.) сребърното съдържание на денара е едва 0.02% (Michell 1947: 2). В следствие на това, цените скачат до небето. Например една мяра египетска пшеница, която се е продавала за 7-8 драхми през втори век, сега струва 120,000 драхми. Това предполага инфлация от 15,000% по време на трети век (Rostovtzeff 1957: 471).

Накрая самото оцеляване на държавата е под въпрос. В този момент император Диоклециан (284 – 305 г.) предприема действия. Той се опитва да спре инфлацията с широкообхватна система за контрол на цените. Те са оправдани от вярването на Диоклециан, че инфлацията е предимно заради спекулация, а не заради девалвацията на валутата. Както заявява в предговора на едикта си от 301 г.:

„Кой е толкова коравосърдечен и лишен от човешки чувства, че не може или не е разбрал, че в търговията на пазарите или включена в ежедневния живот в градовете прекомерно високите цени са толкова широко разпространени, че неутолимата жажда за печалба не се утолява нито от намаляващите запаси нито при плодородни години. Така че без съмнение хората, които се занимават с тези неща постоянно планират да контролират ветровете и времето чрез движението на звездите. И в злобата си, те не могат да понесат напояването на плодородните земи от дъждовете отгоре, които носят надежда за бъдещи реколти, тъй като те виждат своята собствена загуба, ако дойде изобилие при добро време [Jones 1970: 310].

Въпреки, че смъртната присъда очаквала нарушителите на ценовия режим, те са пълен провал. Лактант (1984: 11), съвременник на Диоклециан, ни казва, че много кръв е пролята за „малки и евтини неща“ и че стоките изчезват от пазарите. Въпреки това, „ръстът на цените стана много по-лош“. Накрая, „след като много се срещнаха със смъртта, нуждата доведе до отмяна на закона.“

(удебеляване от мен)

Разбира се, горе се говори основно за търговци, осъдени на смърт по този закон, сред които е имало и едри и дребни такива, но най-голямата трагедия несъмнено е сполетяла именно най-бедните, в името на които е приет закона. Това са невидимите и може би неочаквани за незапознатите със закона на търсенето и предлагането, но напълно предсказуеми ефекти от всякакъв вид подобни закони.

Но да видим какво се случва с масата не особено богати занаятчии и работници, когато държавата решава да се прави на Бог. Този път по Франк [4] р който пише за Септимий Север, и то още в края на втори век и началото на трети:

„Тогава, когато Септимий започва да дава безплатно олио в Рим и Аврелий добавя вино и заменя с хляб зърното в помощите, търговците на олио и вино и пекарите в града биват поставени под държавен контрол.“

(удебеляване от мен)

Франк продължава темата:

„Стъпките на последващото развитие на задължителната служба не са ни ясни, но можем да съдим по законодателството от четвърти век, че когато държавата увеличава задълженията на гилдиите, които са били организирани за обществена служба, членовете се опитват да сменят професията си. В резултат държавата прави членството задължително и накрая – наследствено. Към средата на четвърти век работниците в Империята са обвързани с начина си на препитание чрез кастова система, от която няма почти никакъв начин да се избяга и в която всеки член е подчинен на държавата за тази специфична работа.“

Като се почне с държавен контрол в една сфера, той неизбежно се разпростира навсякъде, тъй като иначе въпиющата му неадекватност става явна за всички, а и просто скоро се оказва невъзможно да работи без регулирането на всички свързани сфери на дейност. По-горе видяхме обяснението на Ростовцев за това как селяните биват закрепостени към земята, а покрай тях и всички земевладелци. Франк също пише за механизма на закрепостяването:

„По времето на Аврелий, когато наемателите напускали земите си заради тежки данъци или лоши реколти, декурионите на всеки град били накарани да поемат отговорност за тяхната квота от данъците, а земевладелците били задължени да поемат парчетата изоставена земя. Техният отговор на подобни декрети вероятно е бил, че те могат да поемат тази отговорност само, ако им се даде властта да задържат насилствено наемателите си.

Императорът трябва да е имал подобни трудности в задържането на собствените си наематели на огромните държавни имения, когато техните земи се изтощавали от дълго гледане на едни и същи култури и при застрашаване на цените от пирати, които отрязвали достъпа да добри пазари. Не е невероятно да се предположи, че закрепостяването е започнало именно от собствените имения на императора.“

Разбира се, закрепостяването в Римската Империя става, както навсякъде, с пълната подкрепа и дори принуда от страна на държавата:

„… този декрет просто коментира задължението на гражданите да връщат избягали coloni (закрепостени наематели на земи, бел. прев.) на техните господари и за правото на господарите да оковават и да ползват като роби coloni, които са опитвали бягство.“

С две думи робството става държавна политика в Империята, при положение, че в ранната Република робите често са били освобождавани доброволно или са можели да откупят свободата си след няколко години работа. Дори по време на ранната Империя имаме сведения, че императорите са насърчавали освобождаването на робите.

Франк посочва също, че закрепостяването на селяните става много по-бързо от това на занаятчиите и още по-бързо спрямо това на куриалите:

„Крепостничеството е част от законодателството, което принуждава декурионите да служат до живот на курията, а занаятчиите да служат на своите гилдии. В случая на colonus крепостничеството достига логичния си край по-бързо, отколкото при останалите, тъй като селянинът е най-важното колело в машината, която произвежда данъци и храни.“

[…]

Но както е добре отбелязано от Вестерман, империята сега е на милостта на coloni, които вършат работата си с нежелание и неефективно и едва се интересуват от толкова важната задача да произвеждат храна.

За преживелите системата на ТКЗС (Трудово-Кооперативно Земеделско Стопанство) в България или друга страна със комунистическа или социалистическа диктатура горното би трябвало да звучи изключително познато.

Както във всяка диктатура, при която по определение няма правила, и в римската система връзките и подкупите стават основната валута:

„Злините на системата нарастват, тъй като броят на потенциалните земевладелци сега е ограничен от лишаването на права на всички наематели. И докато някои от собствениците фалират, заради високи данъци и работна сила, която работи без желание, други, които знаят как да избягват данъците чрез подкупи или лично влияние поръчват земи с принуда, придобиват я чрез „патронаж“ и се качват на влака на императорската аристокрация.“

Дотук само за една група не сме говорили изрично – търговците и собствениците на търговски кораби. Тяхната съдба, по подразбиране, не е по-различна [1]:

„Не е имало никакъв шанс да се разработи какъвто и да е голям бизнес. В момента, в който човек се опита да го направи, веднага щом купи кораби и установи търговски връзки, го правят член на някоя от корпорациите – navicularii или mercatores и е принуден да работи за държавата: да транспортира стоки за нея срещу мизерно заплащане, или да даде на държавата правото да направи първа оферта за всичко, което донесе за продажба.

И така, положението на търговците и собствениците на кораби е толкова лошо, колкото и това на куриалите. Насилието се използва, за да държи членовете на тези групи обвързани с професиите си и да поддържа броя практикуващи чрез набирането на нови членове. Също като притежанието на земя, търговията и транспорта стават наследствено задължение, от което няма измъкване. Същото се отнася и за занаятите.

Естествено, големите индустриални предприятия постепенно изчезват. Тъй като държавата имала нужда от тях, особено за армията, съдилищата и официалните лица, много индустриални производства се превръщат в държавни фабрики. Те се управляват по египетски и ориенталски шаблон, с работници обвързани с професията си от наследствено задължение.“

Обобщение

За кратко обобщение на горното ще дам чудесен, ако и малко дълъг цитат от Ростовцев.

Не е имало касти в ранната Империя. Активен и умен човек можел лесно, като увеличи богатството си, да се изкачи от положение на селянин до земевладелец, а като такъв можел да се присъедини към редиците на градската аристокрация, да получи римско гражданство, да стане конник. Виждаме примери как такъв възход е възможен в рамките само на две или три поколения. Дори в армията повишението от редник до високия пост на първи центурион било обичайно, въпреки, че достигането на обикновен войник до постовете, запазени в армията за рицарите и сенаторите е било изключение.

По подобен начин са стояли нещата и в гражданските служби. Дори робите не са изключение от общото правило. Еманципираните роби са имали пълната възможност да станат прокуратори с висока позиция, а нищо не спирало децата им да влязат в редиците на градската аристокрация.

Положението е различно след реформите на Диоклециан и Константин. Няма законен начин да се премине от позицията на colonus дори до тази на свободен селянин или градски пролетариат, да не говорим за други класи. Един colonus може по изключение да стане войник, но това е много рядко изключение. Данъчната реформа на Диоклециан и едиктите на по-късните императори правят от colonus крепостен селянин, закрепостен към земята си и господаря си. Той става член на тясно сплотена наследствена каста.

Същото е важало и за дребния земевладелец, който е бил член на селска община. Той е бил вързан за земята си, за селото си, за професията си. Единствения начин за напредък е към позицията на куриал, което всъщност е понижение. Някои може да служат и в армията, особено ако живеели във военни провинции, но както показва законодателството срещу дезертьорите, това не е било привилегия за завиждане.

Градските земевладелци, куриалите, били в същото положение. Те били дори по-малко свободни от малките земевладелци и формирали избрана класа, избрана защото всеки се ужасявал от идеята да стане част от нея. Останалата част от градското население: собствениците на кораби, търговците, занаятчиите, работниците, всички са закрепостени към своята професия и местоживеене.“

[…]

„В късната Римска Империя обществото е разделено не на класи, а на истински касти, всяка възможно най-сплотена, в някои случаи заради привилегиите, свързани с кастата (бюрократи, висши аристократи и военачалници, бел. прев.), в други заради теглото и мъките, които правели така, че никой да не иска да става част от нея и членството да бъде наследствено и задължително.

Не е имало дори равенство в робството спрямо държавата. Има негативно равенство, тъй като не се толерира каквато и да е политическа свобода, не остават никакви остатъци от самоуправление, няма свобода на словото или съзнанието, особено след победата на християнството. Но дори това равенство в робството е повърхностно и относително.

Заможните земевладелци били роби на императора, но господари на наемателите-крепостници, които живеели в техните имения. Куриалите били роби на администрацията и били третирани като такива, но те били господари не само на наемателите в именията им, но и на населението на градската територия, доколкото те разпределяли и събирали данъците и надзиравали принудителната общинската работа. На тях се гледало като на господари и те били мразени заради това, че самите те не са свободни и не могат да защитят, а само могат да мамят робите си.

Не е чудно, че робите отправяли апели за защита към сенатори, официални лица и войници, и че били готови да платят каквато и да е цена за нея и да се лишат от малкото пари и свобода, с която все още разполагали.

Работническата класа в градовете стояла по същия начин спрямо членовете на различните корпорации, собствениците на кораби и фабрики. Последните реално не били собственици, а нещо като средно ниво надзиратели на собствените си предприятия от името на държавата. Те са подчинени на официалните лица от различните министерства и командирите на различни военни единици.

И накрая, въпреки, че упражнявали огромна власт върху хиляди хора, официалните лица и войниците от различен ранг били подчинени чрез желязна дисциплина и на практика са роби един на друг, а също и на тайната полиция. Всеобщата робия действително е отличителна черта на епохата, но въпреки, че имало различни степени и отенъци на робството, нямало равенство. Робството и равенството са несъвместими – факт, който не трябва да бъде забравян от днешните защитници на принципа на равенството.

(удебеляване от мен)

Единствено мога да добавя, че паралелите с определени режими от близкото минало и по-далечното минало не са случайни.

В заключение

Отново Ростовцев обобщава цялостното положение така:

„Интересите на народа са пожертвани за това, което изглеждало като интереса на държавата“

Съвременните паралели са премного и повече от болезнени. Аз и много от съвременниците ми сме живели в една или друга форма на модерен феодализъм, а в много територии той продължава да е законното положение наложено на населението.

Социалисти и комунисти под всякакви имена (включително фашисти, нацисти, прогесивисти и т.н.) твърдят, че се борят с модерния феодализъм. Това, което не казват, обаче е, че мерките им за борба с призрака на феодализма, който им се привижда навсякъде, са именно нещата, довели Рим до феодализъм след един кратък период на относителна индивидуална и икономическа свобода по време на Римската Република и ранната Римска Империя.

Лесни решения за това как да увеличим свободата на хората и как да избегнем нов феодален строй в бъдеще няма, но едно е сигурно – да повтаряме стъпките, които са довели до предишното хилядолетие феодален строй и да очакваме да се случи нещо друго е състояние с клинична диагноза: лудост.

Източници:

[1] Rostoftzeff, M. (1923) „The Social And Economic History of the Roman Empire“
[2] Barlett, B. (1994) „How Excessive Government Killed Ancient Rome“
[3] Karantabias, M.A. (2015), „The Struggle Between the Center and the Periphery: Justinian’s Provincial Reforms of the A.D. 530s“
[4] Frank, T. (1920) „An Economic History of Rome“, Johns Hopkins Press
[5] Kalinowski, A.V. (1999) „Patterns of patronage : the politics and ideology of public building in the Eastern Roman Empire, 31 bce-600 ce“
[6] Millar, F. (1986) „Italy and the Roman Empire: Augustus to Constantine“, Phoenix, Vol. 40, No. 3, p: 295-318
[7] de Blois, L, van der Spek, R.J. (1983) „An Introduction to the Ancient World“
[8] Will, L. (2019) „The Theodosian Code and the Flight of the Curiales“, Cardiff University SHARE eJournal

Добави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *