Защо просперира Лихтенщайн: Самоопределяне и пазар на управлението
|Автор: Андреас Кол Мартинез (Andreas Kohl Martinez), превод: Георги Георгиев.
Версия на тази реч е изнесена на либертарианската конференция Corax, състояла се на 28-30 юли, 2017 в Силема, Малта.
Преди да започнем, моля вдигнете ръце, за да видим на колко от вас са ви казвали, че вашето разбиране за свободата звучи добре на теория, на хартия, но никога не би могла да работи на практика? Колко от вас са били наричани утописти? Добре, виждам, че това са повечето от присъстващите.
Е, аз съм тук, за да оборя тази идея и да покажа на всички ви, че сте не друго, а реалисти. Все пак думата „утопия“ идва от гръцките думи „Оу“ и „Топос“ (Ou и Topos). „Оу“ значи „Не“, а „Топос“ значи „Място“. Утопия буквално значи „не място“. С други думи, тези, които ни наричат утописти вярват, че нашите идеи не са и не могат да бъдат осъществени на практика на което и да е физическо място в реалния свят.
Ще ви разкажа за едно място, където либертарианските основи на самопритежание и частна собственост никога не биват нарушавани, място на почти абсолютна, максимална индивидуална свобода. Място, в което държавната принуда на практика не съществува, или, всъщност, както по-късно ще покажа, място, където изобщо няма държава.
Но ето какво няма да направя: няма да се опитам да ви убедя да се преместите там. Всъщност не бих окуражил повечето от вас дори да опитват. Това място е твърде малко, културата му е твърде скептична спрямо чужденците и, честно казано, каузата на свободата е твърде голяма за нас либертарианците, за да се опитваме да правим масово преселение от този тип.
Вместо това искам да ви покажа как това място е станало толкова свободно и как изглежда реалната свобода, тъй като либертарианците често имат погрешно впечатление за това какво ще се случи ако внезапно се отървем от държавата. Второ, бих искал да споделя идеите си за това какви стратегически промени можем да направим в нашето говорене, т.е. езика, който използваме, за да направим държавите си малко по-подобни на това невероятно място, Княжество Лихтенщайн.
(Снимка от градската архитектура на Лихтенщайн – кликнете за пълен размер)
На първо място, бих искал да започна като препоръчам три страхотни книги, които са формирали моите политически виждания и служат като основно вдъхновение за тази реч. Първата, върху която ще се съсредоточа днес, е „Държавата на третото хилядолетие“ от негово височество принц Ханс-Адам II, втората е „Демокрация: богът, който се провали“ от Ханс-Херман Хопе, а третата е „Либерализъм“ на Лудвиг фон Мизес.
Въпреки, че тези книги представят различна перспектива по темата, те са в съгласие по една централна тема: че държавата не е божествена единица; че имаме лично право да се самоопределяме по отношение на нашите политически възгледи и че, както и всяка друга индустрия, осигуряващите услуги по управление са обект на основните закони на икономиката по отношение на конкуренция, монопол и човешкото действие.
Това е цитат от принц Ханс-Адам в първите страници на книгата, обясняващ целта на неговата книга, което по съвпадение е и целта на тази лекция:
„Бих искал в тази книга да посоча причините поради които традиционната държава като монополно предприятие не само е неефективно начинание с лошо съотношение между цена и производителност, но, по-важно, става толкова по-опасна за човечеството, колкото по-дълго съществува„
Въпреки, че не искам да обидя Мизес, Ротбард и Хопе, трима велики интелектуалци, които са ми скъпи на сърцето и комуто дължа толкова много, винаги съм бил очарован по особен начин от това, че главата на държава, оценена на 3.5 милиарда долара, човек с реална власт и влияние отвъд представите на малкия човек, би писал за отхвърлянето на монопола на държавата и за установяването на конкуренция на държавата под формата на право на отделяне. Поради тази причина ще посветя следващата част от лекцията ми да обясня уникалната политическа система на Лихтенщайн и средата, в която тези идеи са осъществени.
(официалният флаг на Княжество Лихтенщайн)
**
Лихтенщайн е държава с около 38,000 души. При 160 кв.км. площ тя не е особено гъсто населена. За сравнение, Монако има почти същото население и е около 80 пъти по-малко като територия. Княжеството има едни от най-високите стойности на Брутен Вътрешен Продукт (БВП) на глава от населението и най-високи средни заплати в света, а противно на общоприетото вярване, финансовият сектор допринася само за 24% към БВП на Лихтенщайн и за 16% от работните места. 27% от БВП е от нефинансови услуги, 8% е земеделие, а 37% е индустриално производство, тъй като Лихтенщайн е популярно място за високо-специализирано и нишово производство. Някои забележителни примери включват Хилти, един от глобалните лидери в производството на механизирани инструменти, Ivoclar, един от най-големите производители на дентални продукти, чрез който Лихтенщайн е и най-големият износител на изкуствени зъби, а добре-известният производител Swarovski има значителни мощности в страната.
Лихтенщайн е една от последните функциониращи монархии в Европа, като Княжеския двор упражнява почти пълна власт чрез Суверена Принц, в момента принц Ханс-Адам Втори. За разлика от повечето монархии властта се предава от баща на син не в момента на смъртта на бащата, а известно време преди това, за да може наследника да се учи от предшественика си докато упражнява властта. Текущият Регент е принц Алуис, който сега ефективно управлява страната, въпреки, че баща му все още има властта да поеме контрол и да отмени негово решение.
Обаче, въпреки конституционната власт на княжеското семейство, Лихтенщайн също така е и демокрация. По думите на принц Ханс-Адам:
„Ние в Княжеския двор сме убедени, че Лихтенщайнската монархия е съдружие между народа и Княжеския двор, съдружие което трябва да бъде доброволно и основано на взаимно уважение.“
Има парламент с 25 места. В момента 10 места принадлежат на партия, наречена Прогресивната гражданска партия, която е единствената партия, която изрично подкрепя княжеската фамилия и има най-добри отношения с тях. 8 места принадлежат на християнския и консервативен Патриотичен съюз, 4 места са на независими депутати, а 3 са на еквивалента на Зелената партия.
На практика, изглежда, че парламентът и княжеският двор са повече или по-малко равни по власт. Но в действителност дворът има рядко-упражняваното право да налага вето или да разпуска парламента, което го прави малко по-силен.
Всичко това съществува в среда на пряка демокрация, така че всяко неразбирателство между парламента и княжеския двор може да бъде разрешено чрез всеобщо гласуване. Трябват ви само 1000 гласа, за да започнете национален референдум, 1500, ако предложението ви включва промяна в Конституцията.
Принцът може да наложи вето на всеки национален референдум, освен ако не е един от два конкретни типа референдум. Първият е референдум да се освободи Принцът, при който случай Княжеският двор трябва да избере нов Принц, а вторият е референдум да се отмени изцяло Княжеския двор и да се премахне монархията. Ако народът започне един от тези два типа референдуми, тогава правото на вето на Принца не важи.
Лихтенщайн има 11 общини, често наричани села или общности, с население между 400 и 6000 души всяка. Тези села има доста висока степен на автономност, могат да прокарват собствени закони и да налагат собствени данъци (за справка, държавния данък е 1.2%, но средната обща данъчна ставка е 17.8%, включително общинските данъци).
Тук идва интересната част: всяко от тези села има собствена система за пряка демокрация, с референдуми, които изискват обикновено подписите на 5% от местните гласоподаватели, за да се започнат. След конституционната реформа от 2003 селата имат право да се отцепят от държавата. Дори малката Планкен със своите 280 гласоподаватели може да получи независимост в следствие на местен референдум.
Всичко това е инициирано от Негово височество, който лично обикаля улиците на Лихтенщайн, за да събере подписи за да започне конституционен референдум. Конституционната реформа от 2003 дава на хората на Лихтенщайн и гореспоменатото право да свалят принца или княжеския двор изобщо. Такава е вярата му в свободата, че той на практика работи за да убеди народ, върху който има пълна власт, да вземе правата си в ръка и да иска повече свобода. По неговите собствени думи:
„Държавата трябва да се отнася към гражданите си както един бизнес се отнася с клиентите си. За да работи това, държавата трябва да има конкуренция. Поради това ние подкрепяме правото на самоопределяне на общинско ниво, за да сложим край на монопола на държавата върху територията ѝ.“
Всъщност, вероятно ще се изненадате да чуете, че първоначално той предлага не само селата да имат право на самоопределяне, но и отделните хора и частната им собственост! Този факт е от статията със заглавие „Свобода и просперитет в Лихтенщайн“ от Андрю Янг, публикувана 2010 в Журнал за либертариански изследвания. Силно препоръчвам да я прочетете в пълнота.
***
В този момент вероятно се почесвате по главата, питайки се дали нещо от това е вярно. Все пак, защо държавен глава ще даде толкова голяма част от властта си и всъщност ще се труди, за да го направи. В „Държавата в третото хилядолетие“ принц Ханс-Адам обяснява:
„Обикновено, един анархист би твърдял, че монарх от фамилия, която е властвала с векове няма как да е в полза на премахването на държавата. В отговор, бих искал да посоча, че на Принцовете на Лихтенщайн не им се заплаща за тяхната служба нито от държавата, нито от данъкоплатците. Цялата цена за нашата монархия, за разлика от почти всички други монархии, се покрива от личните средства на Принца и Княжеския двор.„
Лично аз не мисля, че този отговор казва всичко, и че има ред други фактори, които са довели Лихтенщайн до положението, в което е в момента. Ще се върна на това след малко, но първо, нека ви споделя следната „изрезка“ от БиБиСи, 2003 година.
Тази статия е писана малко след конституционната реформа. Да ви припомня, в тази реформа принцът се опитва и не успява да даде право на всеки човек на отделяне от държавата, но успява да даде на всяко селище това право и дава право на гражданите да го освободят от поста му и дори да премахнат монархията. Също така той увеличава леко влиянието си върху избора на съдии. Реакцията на БиБиСи е директно в подзаглавието: „Народът на Лихтенщайн отново гласува да направи принца си абсолютен монарх“.
Няма споменаване за правото на отделяне или за правото на отхвърляне на монархията. Нито едно. БиБиСи лъже в прав текст и твърди, че принц Ханс-Адам и бил направен отново „абсолютен монарх“, докато се случва точно обратното. Тази лекция би трябвало да е позитивна. Дойдох да ви развеселя, но реших, че е необходимо да включа малка част от реалността по средата, за да ви припомня срещу какво сме изправени.
Сега, може да си мислите, че принц Ханс-Адам говори за отхвърлянето на държавата, но нямат ли Лихтенщайнци данъци, ограничения на скоростта, полиция и други подобни „държавни“ неща?
Да, това е вярно, но тези неща не определят държавата. Позволете ми да предложа разделение между управление и държава. Повечето хора действително мислят за тези думи като синоними, но това е държавно-ориентирана семантика, която дава отпор на нашето движение вероятно повече отколкото който и да е член на семейство Клинтън някога е.
Управата е организация, която предоставя на клиентите си „услуги от сферата на управлението“, които включват въвеждането на общи правила (законотворчество), тяхното привеждане в действие (правосъдие), обща защита (национална отбрана), и други. А държавата, от друга страна, е самопровъзгласила се управа, която предявява де юре териториален монопол при който всички жители трябва да са клиенти и обикновено налага този монопол чрез системното прилагане на насилие, без оглед на правото на собственост. Разликата между управа и държава е разликата между водачество и тирания.
Всъщност бих определил управата като йерархия на водачество, включително йерархиите в бизнес организациите и в семействата. Националните управи днес, с изключение на Лихтенщайн, са все държави. Обаче не всички държави всъщност са управи, както можем да видим в някои африкански страни, където правото и защитата не биват осигурявани последователно. С други думи, въпреки, че двете концепции се припокриват частично, това не е задължително: може да имате държава без управа, управа без държава, както и управа в рамките на държава.
По същият начин човек може да открие водачество в тиранията, но може да открие и водачество без тирания и, разбира се, тирания без водачество.
По думите на принц Ханс-Адам:
„Държавата трябва да стане компания, предоставяща услуги, която се състезава мирно, а не монопол, който дава на клиентите си възможността или да приемат лоша услуга на най-високата възможна цена, или да емигрират.“
На практика, Лихтенщайн е модерен пример за водачество без тирания. Семейството на принца са успели да спечелят обожанието и лоялността на своя народ като има дават нещо, което дори те самите не са осъзнали, че искат.
(отличен паваж като за територия без държава ;-))
Сега, може да се чудите, ако действително няма държава в Лихтенщайн, как така има само една управа? Защо няма множество състезаващи се правителства?
За да разберем това е важно да схванем разликата между това, което аз наричам де факто монопол и де юре монопол. При де факто монопол няма конкуренти, тъй като няма търсене или практическа полза от конкуренти. Бариерите за влизане са социални и пазарни, не правни и регулаторни. Де юре монопол е монопол, наложен чрез заплаха от насилие. Има нужда от конкуренти, но те срещат „правно“ преследване от установените доставчици.
С други думи, при де факто монопол възможността да се появи конкуренция винаги съществува и винаги държи така-нареченият монопол под контрол, въпреки, че цената и качеството на услугите са толкова добри, че никой конкурент няма шанс към този момент.
В допълнение, бих искал да кажа, че в сферата на управлението качеството на услугите не е абсолютно осезаемо и обективно. На управите, особено демократичните такива, обикновено се гледа като на израз на национална идентичност и поради това има силно емоционален фактор, който следва да се отчете. Бих искал да кажа, че осигуряването и поддържането на патриотизма е част от това, което бихме счели за услуги, за осигуряването на които биха се състезавали осигуряващите управленски услуги.
Възможно възражение е за това дали Лихтенщайн действително е държава с недържавно управление, както твърдя, ако правото на отделяне е само на ниво селище, а не на ниво човек. Отговорът е спорен. Първоначално си мислех, че бих казал не, селските управи реално действат като държави, ако не признават правото на отделяне на хората, но тогава, ако се замислим, дали не ставаме твърде педантични?
Лично съм разговарял с множество жители на Лихтенщайн и до момента не съм срещнал такъв, който би упражнил правото си на отделяне от държавата, ако го имаше.
Опитайте се да си представите отделянето. Какъв невероятен кошмар ще бъде. Вашите съседи могат лесно да ви блокират в рамките на собствеността ви и ще се превърнете в суверенно домакинство в свят на суверенни държави, които не желаят да си сътрудничат с вас.
Така че нека бъдем реалисти. Ако имахме правото на индивидуално отделяне и желаехме да го упражним, то ще трябва да убедим поне съседите си, общността си, и хората, с които имаме ежедневна работа. В Лихтенщайн това в по-малка или по-голяма степен отговаря на село, така че бих казал, че, на практика, е все едно всеки има право да се отдели от държавата.
За да приключа с тази точка – отделянето трябва да отчете икономиката на мащаба в индустрията на управлението, както и социо-културните последствия на националните идентичности, изразени чрез управата. Лудвиг фон Мизес казва:
„Ако имаше някакъв начин да дадем право на самоопределяне на всеки отделен човек, ще трябва да го направим. Това е непрактично само заради непреодолими технически съображения, които правят необходимо даден регион да бъде управляван като административна единица и поради това правото на самоопределяне се ограничава до волята на мнозинството жители на райони, които са достатъчно големи, за да бъдат териториални единици в управлението на страната.“
Съгласявам се, че индивидуалното право на отделяне трябва да е идеал, към който да се стремим, и принц Ханс-Адам го знае чудесно, въпреки че счита, че това е нещо, което би било възможно в далечното бъдеще.
****
Връщайки се в настоящето, бих искал да говоря за демокрацията, но не за общоприетото, често-срещано определение за нея, което професор Хопе толкова елегантно разбива в „Демокрацията: богът, който се провали“. Искам да говоря за това, което започнах да наричам „Демокрация в традицията на Мизес-Лихтенщайн“.
Тази форма на демокрация не се отнася до формата на управлението. В действителност, демокрация от този тип може да бъде монархия, теокрация, или какъвто и да е друг тип управление, стига да е демократично одобрено и по този начин легитимирано от управляваните хора, какъвто е случаят с Лихтенщайн.
В действителност, демократично управление няма необходимост от демократична легитимация, колкото и странно да звучи това. Това е случаят с повечето представителни демокрации, които редовно се допитват до хората за това на кого да бъде поверена властта, но не и за това дали системата за демократично представителство трябва да бъде продължена.
Вместо това държавите разчитат на божествена легитимация, приемайки като даден от бога факт това, че държавата трябва да има същите географски граници и политическа система, а се опират на демокрацията само за други, по-маловажни въпроси.
Някои ще нарекат божествената легитимация като „национално самоопределение“. Внимавайте за този семантичен капан, тъй като не се отнася за типа самоопределение като индивидуално право, за каквото говорихме досега. Националното самоопределение се отнася до предполагаемите права на исторически-обусловена държава да определя границите си и да анексира територии, ако реши, че хората в тези територии принадлежат на нейната нация. Русия, разбира се, е всеизвестен шампион на така-нареченото самоопределяне.
Както казва принц Ханс-Адам:
Демокрацията и самоопределянето са тясно-свързани и е трудно да се разделят. Човек или вярва, че държавата е божествена единица, на която народът трябва да служи и чиито граници не бива да се подлагат на съмнение, или вярва в принципа на демокрацията и че държавата е създадена от хората, за да служи на хората.
Ако човек каже „да“ на принципа на демокрацията, не може да каже „не“ на правото за самоопределяне. Редица държави са се опитвали да разделят демокрацията от правото на самоопределяне, но те никога не са се аргументирали успешно.“
Добрата новина е, че повечето хора вече на практика приемат тази идея, на международно ниво. Нека илюстрирам това с хипотетичен пример: представете си, че САЩ проведат национален референдум за анексирането на Канада. Останалата част от света ще гледа ли на това разширение като на валидно според демократичните принципи? Не мисля.
Дори цялото население на Канада да бъде поканено на референдума заедно с цялото население на САЩ, повечето хора няма да приемат резултата като пример за демокрация. Само ако канадците, и единствено канадците, могат да гласуват на този референдум, бихме видели в това демократичен процес.
Лошата новина е, че повечето хора все още не могат последователно да приложат този принцип национално. Ако можеха, щеше да се наложи да признаят, че правителството на САЩ е легитимна власт в Тексас само ако мнозинството от Тексасци одобряват това, че правителството на Тексас има власт в Остин само, ако мнозинството от гражданите на Остин одобряват това, и т.н. и т.н. до нивото на отделния човек.
Имайки предвид всичко това, бих искал да предложа нещо, върху което да се замислите. Не сме ли ние, либертарианците, истинските демократи? Не е ли анархо-капитализма пълното проявление на демокрацията и не са ли поддръжниците на държавата, които защитават божествените права на държавата, истинските анти-демократи?
Това настояване за божествена легитимация на съществуващите държави може да бъде оправдано от някои като начин да се запази националното единство, но в действителност то постига точно обратното. Както Мизес казва, самоопределянето е „единственият възможен и ефективен начин за предотвратяване на революции и граждански и международни войни“.
Пример за това имаме в случая с Швейцарския кантон на Берн в късните 70-те години на 20-ти век, по време на граждански вълнения между френско-говорящото католическо малцинство и немско-говорящото протестантско мнозинство.
Френско-говорящите търсят независимост или присъединяване към Франция и сблъсъкът се ожесточава до степен на насилие и бомбандировки. Но Швейцарското правителство тогава разрешава на всяка френско-говоряща общност в Берн да реши дали искат да останат в Берн или да бъдат част от новия кантон, и това е историята на създаването на Юра, най-новият кантон в Швейцария. Много френско-говорящи общности избират да останат в Берн, който продължава да е двуезичен кантон и до днес, а някои решават да се присъединят към Юра едва няколко години по-късно, след като наблюдават социално-икономическия му успех.
Правейки това Швейцария предотвратява загубата на територия и моментално потушава конфликта, преди да е станал твърде кървав. Това показва, че дори ограничено прилагане на принципа на самоопределянето може да доведе до чудесни резултати, които реално подобряват, а не намаляват, националното единство. В действителност влиянието и възможността за договаряне, получени чрез самоопределение могат да имат някои неочаквани, но все пак добри последствия.
Например, представете си, че 55% от жителите на Лихтенщайн гласуват за премахването на монархията. Много е вероятно да има няколко села, в които мнозинството от населението е лоялно на семейството и желае да ги запази като свои лидери. С текущата конституция тези села могат да се отделят и да въдворят монархията в своята нова държава.
Знаейки това и желаейки да запазят националното единство, е малко вероятно 55% от жителите на Лихтенщайн да гласуват да отменят монархията, дори ако 55% по-скоро желаят това да се случи. Това е и тихият, подразбиращ се процес на преговори, при който хората са по-осъзнати по отношение на дългосрочните ефекти от своя глас.
Въпреки, че това, което работи за Лихтенщайн може да не е правилно за Малта и обратното, принципът на самоопределянето позволява процес на експериментиране, който може да е от полза и за двете страни.
И ако е вероятно ислямско управление, базирано на шериат да бъде избрано в някои части на Лондон днес, стига да няма държавно-подпомагани имигрантски потоци, това едва ли ще стане. Особено предвид естественият ред на пазарното управление, при който съществуват хомогенните и като цяло затворени за чужденци жители на Лихтенщайн.
Правото на самоуправление може също да ни позволи да създадем експериментални управи, за да се правят тестове с различни форми на управление. Има похвални усилия и до днес от института Seasteading, свободната република Либерландия, Свободните Частни Градове на Титус Гебел, както и цялото движение на Стартъп Обществата, но без признато право на самоопределение тези проекти имат несигурно бъдеще.
Силата за преговаряне произтичаща от самоопределянето също ни позволява да откриваме идеалното и желано ниво на общинско управление, тъй като която и да е национална управа винаги ще трябва да преговаря с местните управи и да взима исканията сериозно, тъй като могат да напуснат държавата по всяко време. Лихтенщайн илюстрира това със своето високо ниво на местно самоуправление.
И най-накрая, както се вижда от смесицата между принц, правителство, пряка демокрация и управление в Лихтенщайн, една управа която е субект на самоопределение ще предлага на гражданите си максимален брой начини за политическо действие и активизъм, тъй като това намаля желанието да станеш независим. Колкото повече усещаш, че можеш да промениш начина, по който работи управлението, толкова по-малко искаш да се отървеш от това управление. От личен опит мога да ви кажа, че в Лихтенщайн срещите с регулаторите, членовете на парламента и други избрани служители е най-лесното нещо на света – те винаги са готови да се срещнат с всеки в кратък срок и взимат всяко предложение, което може да е полезно за държавата много, много сериозно, без значение от кого идва.
Като странична бележка, Испания, например, би могла да научи много от всичко това. Може би Каталуня нямаше да иска да се отделя, ако беше в позиция, при която правото ѝ да се отдели беше гарантирано, и при която съответно щеше да може наистина да преговаря с испанското правителство. Вместо това испанската държава отказва да признае правото им на самоопределяне и действа все едно тяхната независимост е просто невъзможна и дори не се опитва да постигне компромис.
Принц Ханс-Адам реално казва точно това с думите:
„Само силна пряка демокрация и края на монопола на държавата върху територията ѝ ще превърне държавата на третото хилядолетие в компания за услуги, която ще служи хората. Изглежда това е единственият начин да се гарантира, че с държавата няма да злоупотребяват монарси и олигарси за да потискат и грабят хората. Ако непряката демокрация е демокрацията на неграмотните, то пряката демокрация и правото на самоопределение на местно ниво е демокрацията на образованите хора.“
Но дали Лихтенщайн е толкова свободен, защото е образован? Това е интересен въпрос. Свободата на Лихтенщайн не може да е изцяло благодарение на мъдростта на принца, тъй като това никога нямаше да е достатъчно, ако народът не беше съгласен с това, което той казва. Има смес от преплитащи се и застъпващи се фактори. Високо доверие и вярност към княжеското семейство е част от това, отчасти заради дългата история на добродетелно и мъдро управление. Респект към и воля за запазването на традицията е голям фактор, както и високо-религиозното население на княжеството.
Към това имам да добавя и относително оригинална теория. Лихтенщайн е разположен на бреговете на Рейн и исторически, преди построяването на язовири, реката периодично преливала, наводнявайки всичко в долината и причинявайки сериозни разрушения. Бидейки точно под алпийски върхове, Лихтенщайн също страда от редовни лавини, които носят разрушение отгоре. Хората в Лихтенщайн е трябвало да развият културата си в условия на непрекъснато повтарящи се цикли на разрушение и съграждане, които изискват високо ниво на спестяване. Добавете към това че до неотдавна Лихтенщайн е бил изключително аграрно общество на фермери. Земята му не е особено плодородна, а планинското фермерство е много изискващо и не особено ефективно.
Подобен начин на живот изисква много мислене напред, за да се оцелее, и вярвам, че това е довело до системно ниско, културно-обусловено времево предпочитание. Времевото предпочитание, ако не сте наясно, се отнася до това доколко предпочитате текущо благо пред бъдещо благо. Високо времево предпочитание означава, че предпочитате краткосрочно удовлетворение дори при висока бъдеща цена, докато ниско предпочитание означава, че предпочитате дългосрочно (дори през поколения) удовлетворение, дори при висока текуща цена.
Ниско времево предпочитание в обществото е очевидно по-вероятно да доведе до консервативно и либертарианско управление, докато високо времево предпочитание ще е плодотворна почва за по-разрушителни идеологии и начин на живот като комунизъм и хедонизъм. Позволете ми да кажа, че през всичките ми пътувания никога не съм виждал общество с по-ниско времево предпочитание от това в Лихтенщайн.
Както казах в началото, не смятам че трябва, или че можете да се преместите в Лихтенщайн. Може да се ангажирате с княжеството по други начини. Княжеството управлява тинк-танк за австрийска икономика, наречен ECAEF и всяка година имат състезание за есе наречено Vernon Smith Prize for the Advancement of Austrian Economics. Преди две и половина години, на 19, ми дадоха трета награда, тази година имате до 11-ти ноември, за да участвате. Те имат и годишна конференция, наречена конференция Готфрид фон Хаберлер – провежда се последната седмица на месец май, ще се радвам да ви видя там.
*****
И накрая, нека да завърша със 7 препоръки към либертарианския активист.
Половината от политическия прогрес е свързан със семантиката. Смятам, че трябва да подобрим имиджа на нашето движение като повече не се възпротивяваме публично на концепцията за демокрацията, а вместо това да говорим с добро за тази дума, докато натискаме за предефиниране на концепцията в смисъла на Мизес-Лихтенщайн, предложен по-горе.
Второ, трябва да спрем да се съсредоточаваме върху политически (policy) реформи и трябва да стане по-агностични по отношение на нивата на различните данъчни ставки. Ако нито подкрепяме, нито се противопоставяме на увеличението на данъчните ставки, можем да се съсредоточим върху това, което наистина има значение – единственото нещо, което наистина може да ни освободи, което е правото за самоопределение. Ако веднъж успеем да премахнем държавата и да въведем свободен пазар в управлението, нивата на регулации и данъчни ставки по естествен и предвидим път ще достигнат минималните възможни нива и тяхното приемане ще зависи от лични доброволни решения.
Тази промяна във фокуса ще ни позволи да станем по-атрактивно движение за обикновените хора от почти всички цветове на политическия спектър. Злините на монополите все пак са известни дори и за най-икономически малограмотните членове на обществото, а злините на държавите – не толкова. С други думи, трябва да спрем да бъдем срещу управата, а да бъдем срещу държавата. Вече няма да изглеждаме като антагонисти, а вместо това може да повлияем на членове на други политически движения също да изискват конкуренция в управлението, каквато и да е мотивацията им за това.
Трето, казах и преди, че половината от напредъка в политиката е семантика. Другата половина на политическия напредък е в естетиката. С риск да бъда груб, нашето движение не може да бъде известно с дегенератство и културно разрушение, тъй като успехът на нашите идеи зависи от по-ниското ни времево предпочитание, базирано на традиционни ценности. Това не може да се подмине, тъй като е основна опора за идеята на свободата, тъй като високото времево предпочитание винаги води обратно към държавата. Трябва да се представим пред света като смели, опитни и въпреки това скромни дами и господа, които представят разумни идеи по спокоен начин. С други думи, думата либертарианец трябва да стане противоположна на думата развратник и двете не бива да са съвместими в очите на средностатистическия наблюдател на политическия процес.
Четвърто, и това е тънък момент, трябва да се позиционираме в полза на самоопределянето, но не задължително да се обявим бързо в полза на отделянето. Самоопределянето може да се отнася за решение да се остане под управление на държавата, а не само за решение да се напусне. Трябва да уважаваме всички доброволни избори, дори ако не са по вкуса ни.
Пето, и това е много свързано с първите две – трябва да осъзнаем важността на авторитета и водачеството, както и ролята, които те имат във формирането на западното общество и ценностите, които изповядваме, особено под давлението на древните аристократи. Трябва да се стремим към доброволно връщане на някаква форма на местна аристокрация, която да води бъдещите поколения по пътя им към пълно осъществяване на правото на самоопределяне, какъвто е случаят в Лихтенщайн.
Шесто, и мога да ви кажа, че това е от личен опит, нашето движение трябва да стане по-патриотично, съсредоточавайки се около културите и традициите в нашите държави. Майка ми е испанка, баща ми е наполовина французин, наполовина германец, а аз израснах в космополитния град Лондон. Имам 4 гражданства. Ако някой може да ви обясни недостатъците на мултикултурализма, това съм аз.
Как може да очаквате хората да имат ниско времево предпочитание, така че да са истински загрижени и активни спрямо благото и добруването на децата си, внуците си и пра-внуците си, когато сами те те не знаят нищо и не чувстват никаква връзка по отношение на родителите си, дядовците и бабите си, пра-дядовците и пра-бабите си, и тяхната култура и начин на живот? Лихтенщайн лесно може да е пет пъти по-богат в номинално измерение, пълен с небостъргачи като Монако, Сингапур или Хонг-Конг, но вместо това те са избрали да държат голяма част от страната отделена за земеделие и са запазили ниска гъстота на населението, тъй като високо ценят тази част от своята култура и наследство, и се чувстват по-богати заради това. Лихтенщайн е единствената страна, в която е обичайно да видите спортна кола паркирана до трактор и вероятно ще остане такава с поколения.
И накрая, трябва да стане хора на действието. Правото на самоопределяне не е просто нещо, което ще падне от небето, както се е случило на Лихтенщайн. Ще трябва да го изискваме и вероятно дори да се борим за него, но първо трябва да образоваме хората за него и да покажем на нашите общности, че ние, либертарианците, имаме страхотни, оригинални и предприемачески решения за да извлечем максимума от правото за самоопределяне, когато го спечелим. Надявам се съм ви помогнал да се почувствате по-подготвени да се борите за нашето дело, и че съм ви осигурил с поне един пример за успех.
Преди всичко, обаче, вярвам, че трябва да имаме позитивен поглед към бъдещето. Лихтенщайн вече е преобразен от държава в доброволна компания за услуги по управление, което са страхотни новини и трябва да ни вдъхва увереност, че скоро ще постигнем същото в нашите общности. По думите на Ханс-Адам:
„Ще бъде страхотен успех ако през третото хилядолетие, човечеството успее да преобразува всички държави в компании за услуги, които работят за хората на базата на пряка и непряка демокрация и правото на самоопределяне на местно ниво.“
И аз съм убеден, че всички вие ще играете важна роля в постигането на този успех.
Оригинално публикувана на в Jacobitemag.com на 4 Август 2017. Публикувана във Freedom.bg с позволение на Jacobitemag. Удебеляванията са добавени от Freedom.bg. Снимките са добавени от Freedom.bg и са с лиценз CC0.