Куриалите – Гръбнакът на Древен Рим

Няма да се учудя, ако и вие като мен доскоро, никога не сте чували думата „куриали“ (лат. curiales), въпреки, че това е без съмнение гръбнакът на Древен Рим, от времето на Републиката, през ранната Империя до късната Империя, когато класата им е в голяма степен унищожена.

Куриалите, в общи линии, са богатите граждани в римските градове – средна класа и нагоре. Те по задължение са влизали в градската управа и са изпълнявали функциите на членове на градския съвет. Много от тях са имали специфични отговорности, например да отговарят за баните, за пътищата, за снабдяването със зърно и други. Няма точен днешен еквивалент на тяхната обществена прослойка, така че ще използвам римската дума в тази и следващите статии.

В тази първа статия от поредицата Пътят към робството: уроци от Древен Рим ще разгледаме различни аспекти от функционирането и общественото уреждане на градовете в Древен Рим, с фокус именно върху куриалите, като ще се ограничим до периода до към края на втори век.

Обществена йерархия в Римската Империя

За да разберем значението на куриалите, трябва първо да разгледаме накратко устройството на късната Римска Република и на Ранната Римска Империя.

В най-груби щрихи: на върха на обществената йерархия по време на Републиката имаме консул или проконсули, а по време на Империята – Император (думата значи ръководител, командир). Римският Сенат играе ролята на императорски съвет. Сенаторите първоначално са потомствени аристократи, задължително отговарящи на определен имуществен ценз. В по-ранен период имат значително влияние върху ръководителя на държавата, но постепенно го губят, а наследствения елемент отпада.

Ростовцев ^[1] описва положението им през 2 и 3 век така:

„Сенаторската класа остават равни на императора хора, които са наследили правото да управляват държавата под негово ръководство. Вместо да са аристократи по рождение, както през първи век, те стават обслужваща аристокрация. Едно от изискванията за членовете е наличието на определено богатство. То обаче лесно можело да се добие чрез обществена служба в различните разклонения на имперската администрация или се дава от императора на мъже, чиито услуги той е оценил.“

След сенаторите се нарежда класата на equites – първоначално конници и военачалници в ранната римска държава, набирани сред богатата аристокрация, а по-късно висши военни и мирновременни администратори. При император Август сенаторите и конниците са наброявали общо около 10,000 души, при население на империята от около 60 милиона (0.015% от населението) ^[2].

След тях идва групата на въпросните куриали – градския елит, съставен от най-заможните хора в съответния град. Това са градските първенци (principae). От тях са избирани различните магистрати, които да заемат обществените служби в рамките на града. Те са отговаряли и за събирането на разнообразните данъци за империята, събирането на градските данъци и такси, разпределението на градския бюджет, снабдяването на града с разнообразни необходимости и за гладкото функциониране на всички обществени сгради и служби.

Под куриалите са всички дребни собственици на занаятчийници, дюкяни, дребни земевладелци и търговци. Под тях са робите, като те са представлявали различен процент от населението в различни периоди и в различните части на империята.

Противно на някои впечатления, с изключение на класите на сенаторите и на конниците, в Римската република и в ранната Римска империя е имало изключителна обществена мобилност. Ростовцев пише ^[1]:

„Не е имало касти в ранната Империя. Активен и умен човек можел лесно, като увеличи богатството си, да се изкачи от положение на селянин до земевладелец, а като такъв можел да се присъедини към редиците на градската аристокрация, да получи римско гражданство, да стане конник. Виждаме примери как такъв възход е възможен в рамките само на две или три поколения. Дори в армията повишението от редник до високия пост на първи центурион било обичайно, въпреки, че достигането на обикновен войник до постовете, запазени в армията за рицарите и сенаторите е било изключение.

По подобен начин са стояли нещата и в гражданските служби. Дори робите не са изключение от общото правило. Еманципираните роби са имали пълната възможност да станат прокуратори с висока позиция, а нищо не спирало децата им да влязат в редиците на градската аристокрация.“

Сравнете тази мобилност с положението в Европа само допреди някое и друго столетие.

Самоуправление в рамките на Римската Империя

По време на Републиката и ранната Империя градовете притежават изключителна самостоятелност в управлението си ^[1].

„Ето защо Империята през втори век представлява повече от всякога едно огромно обединение от градове-държави. Всеки град има свое собствено местно управление, местен политически живот, и свои собствени икономически и обществени проблеми за решаване. Над градовете се простира силно централно управление което се занимава с държавните дела – външни отношения, военно дело, държавни финанси.“

Забележете, че в случая фразата „силно централизирано управление“ всъщност не се използва в смисъла, който влагаме в момента. Всъщност централната имперска власт не се е бъркала особено в делата на градовете и в периода до края на трети век е царяло широко местно самоуправление. Външни отношения, военно дело, имперски данъци – в това се е заключавала ролята на държавата.

Имперската администрация е била изключително малка по брой заети в нея и по обхват на правомощията си, а градовете са притежавали изключителна автономия ^[1,3,4,5,6]. Дори данъците са събирани на местно ниво като куриалите биват посредници между града си и имперската власт ^[3].

„Куриалите са това, което можем да наречем гръбнака на Римската Империя по отношение на управлението и още повече по отношение на данъчната система. Най-важното задължение на тези градски служители към Рим е да събират данъците.“

Милър ^[6], цитирайки Вернер Ек, споменава самата Италия като една от териториите, които до най-късен период имат най-големи свободи в самоуправлението си:

„Той заключва, без съмнение вярно, че дори във втората половина на втори век, дори с Imperial procuratores и senatorial praefecti alimentorum, curatores viarum, curators rei publicae, и iuridici на различните региони, Италия все още демонстрира поразяваща „липса на държавно управление“.“

и допълва:

„От друга страна, както ми беше посочено от Брент Шоу, не е особено изненадващо, че административната структура би следвало да се асоциира предимно със завладяване и плащане на трибут (вид данък, бел.прев.), а едва по-късно се разраства и навътре към родината на Империята.“

В подкрепа на това се посочва и реч на един сенатор от Никея, Анатолия, който призовава император Август (управлявал 27г. пр.н.е. – 14г.) да назначи управители на регионите в Италия отдалечени на повече от 160 мили от Рим, както и да обложи тези региони с данъци, както това се случва в провинциите на империята.

Т.е. виждаме, че налагането на данъци и назначаването на имперски администратори е обусловено в голяма степен от подчинения статус на съответния град или провинция. Хората са били откровени (ние сме по-силни, затова ще ни плащате), за разлика от днешното лицемерие, когато за оправдаване на данъците се използват идиотски тези като тази за наличието на „обществен договор“.

Разбира се, това не означава, че някой в Републиката и после в Империята е съществувал във вакуум, без никакви задължения към обществото. Организацията на отношенията гражданин-общество изглежда обаче (както ще видим по-долу) е била много по-доброволна и е включвала много по-малко насилие от следващи периоди.

Обществено управление при условията на местно самоуправление

Знаейки, че градовете са били в голямата си част автономни единици със собствен бюджет и управление възниква въпроса как са се издържали и как са процъфтявали те. Как се е осигурявало функционирането на сложните системи за снабдяване с разнообразни ключови храни и вещи, как се е осигурявало функционирането на бани, системи за отпадни води, поддръжката на храмовете и не на последно място – как се е осигурявало забавлението на населението?

От съвременна гледна точка отговорът звучи поразително, особено за пост-тоталитарна държава като България. Отговорът е, че почти всичко е ставало с доброволното участие на градските първенци, както от гледна точка на управление, така и що се отнася до финансирането на всички проекти за благото на града.

Да започнем с това кой е заемал важните за града постове и на какъв принцип е ставало това. Сведенията на тази тема са много и непротиворечиви. Ето няколко показателни (и дълги) цитата, подчертаванията са от мен:

„Те, разбира се, не плащали заплати на своите магистрати. Услугите, извършвани за града от обществени и религиозни официални лица се считало или като чест или като задължение; и в двата случая това означавало, че услугите се извършват без отплата. Градовете обаче плащали на своите по-низши служители, които или били общински роби (servi publici) и трябвало да им се осигури покрив, храна и облекло, или били свободни хора на заплата.“ ^[1]

Ростовцев го пише като най-естественото нещо на света. Как само се променят времената… Но да продължим:

„За честта да бъдат избрани за магистрат на града трябвало да се заплати определена сума (summa honoraria). Определени разходи са свързани с почетни позиции като тази на гимназиарха. (по Калиновска ^[5] : Гимназиарсите са отговаряли за отоплението на баните, осигуряването на олио за къпещите се, както и за поддържането на физическата инфраструктура на гимназиума. Те често използвали свои лични средства, за да изпълняват тези задачи.).

От някои свещеници се очаквало лично да покриват част от разходите, необходими за култа към техния бог или за градските култове като цяло. В някои случаи от патрони и президенти на религиозни организации се очаквало да финансират почитането на боговете, закрилящи тези организации.

В трудни времена града взимал заем и чрез участието на гражданите, което се е предполагало да е доброволно, на практика всеки богат гражданин е следвало да даде определена сума пари, ако е искал да избегне дискретирането си в очите на обществото и дори, за да не стане цел на не особено приятелски демонстрации.

В случай на нужда римският град можел да прибегне до древната практика на литургиите, т.е. на принудителни взимания от богати граждани, за да се помогне за извършването на някой важен за града проект.

Трябва да се отбележи, обаче, че принудата е много рядко срещана през първи век и дори още по-рядка през първата половина на втори век, независимо дали става дума за запълването на позициите на магистрати, свещеници, гимназиарси и т.н. или за осигуряване на помощ за подобрения в градската инфраструктура, за създаване и поддържане на обществени и религиозни институции и дори за посрещане на текущи разходи. Богатите били готови да помагат и да дават пари за всичко, от което се е нуждаел града, без очакване на материална отплата. Можем да кажем, че повечето от красивите обществени сгради в градовете на изток и на запад са техни дарове за града.

Във време на глад същите тези хора щедро дарявали пари за изхранване на гладуващото население. В друго време харчели големи суми за увеличаване пищността на игрите, организирани от града, или организирали собствени игри и състезания. Много често давали помощи на бедни и богати под формата на пари, храна или вино. Обществени банкети за голям брой от гражданите са често срещани в градския живот.

Някои от тези дарове били под формата на фондации – големи суми пари се дават за инвестиране, или земя и недвижимо имущество се дава за ползване с цел създаване и поддържане на една или друга религиозна или обществена градска институция.

Невероятно е какви огромни суми са давани от богатите граждани, особено на територията на Гърция. Известни са ни стотици такива дарители из цяла Гърция и Мала Азия и трябва да предположим, че е имало огромен брой богати хора, които под давление на общественото мнение и от патриотизъм са дарявали щедро родните си градове.

Традицията на щедрост, която възниква в свободните гръцки градове и се развива бурно през Елинския период, особено трети и втори век пр.н.е., се възражда и поддържа в римската империя, особено през първите две столетия след новата ера. От Изток тези порядки се прехвърлят в Италия заедно с други черти на гръцкия градски живот, а от Италия навлизат в западните провинции.

Голямо откритие за учените е, когато австрийски изследователи откриват в малък град в Ликия погребален паметник на човек на име Опрамоас, родом от Родиаполис, който похарчил милиони за нуждите на своя град, за други градове в Ликия и за общия съвет на градовете в Ликия. И той не е бил единственият, който го е правил.

Мъже като него се срещат във всички части на гръцкия изток. Сред най-известните от тях са Юлий Еурикъл от Спарта и неговите наследници, както и Херод Атикус от Атина, който е почетен както в литературни, така и в епиграфски източници.

Струва си да се отбележи, че лидерите на това движение са най-образованите, интелектуалците на времето си, богати софисти като Полемон, Дамианус и Херод Атикус. Същият дух се демонстрира от новата аристокрация на Рим, провинциалните сенатори и конници (всеки знае за даровете и фондациите на Плиний Млади, които се споменават в писмата му), и от провинциалната аристокрация, богатите търговци, земевладелци и индустриалци в градовете в Галия, Испания, Африка и други провинции.

Когато наблюдаваме как тези дарове и фондации като цяло се увеличават по брой и размер през целия първи век, и още повече в първата половина на втори век, че повечето от тях са дадени доброволно, а не под натиск, и че е имало много хора с достатъчно богатство готови да поемат задълженията на магистрати, свещеници, президенти и патрони на различни организации, официални лица и свещеници в провинциалните съвети, става ясно не само, че градския дух е в своя връх през първата половина на втори век, но също и че богатството, което е концентрирано в ръцете на градската буржоазия както на изток, така и на запад, стабилно се увеличава.“ ^[1]

Калиновска се позовава на Пол Вейн като използва термина юргетизъм (euergetism), значещ „древна практика хора с висок статус и богатство да разпределят част от богатството си в обществото“:

„Вейн също свързва юргетизма с градовете, в които първенците неизбежно взимат екслузивното право за управление, тъй като само те са достатъчно богати, за да могат да си позволят да се посветят на служба на обществото.“

Уедебеляването е от мен. На други места при нея четем още за това как „служба на обществото“ е имало много по-различен смисъл в Древен Рим спрямо днешни дни:

„…очаквало се от поелите официална служба да допринасят финансово за общото благо…“

„Патронът също така искал да демонстрира своята филотимия, щедрост, послание подкрепено от факта, че той плащал за подаръка със собствените си средства – нещо, което показвало дълбочината на гражданската му гордост.“

Ето как изглеждал един типичен надпис в памет на дарение от общински служител:

„Хиерон Аристогейтон, син на Хиерон, внук на Хиерон, с чисто сърце, обичащ императора, построи портала със собствени пари по време на своето председателство над съвета, посвети го на народа.“

Потвърждение на горните факти се вижда и при Франк, който, пишейки за ранната римска държава, казва ^[4]:

„Малкото магистрати прослужвали годината си без заплата. Да бъдеш избран с всеобщо одобрение е достатъчно ласкателно, за да доведе до година в служба на обществото без допълнителни награди.“

Два цитата от Ростовцев ще помогнат за обобщаване на картината:

„Управлението на градовете било в ръцете на горната прослойка на буржоата, някои членове, от които принадлежали на сенаторската и висшата конническа класа, докато останалите са били като минимум римски граждани. Те формират почти чиста плутокрация: управлението на града можело да се поеме само от богати хора, тъй като службата е изборна, неплатена и включвала задължителни дарове за града и сериозни финансови отговорности спрямо централното управление (Рим).“

„Важността на висшата класа на градските буржоа не може да бъде преувеличена. Тази класа дава на Империята нейния блясък и реално тази класа я управлява. От гледна точка на римските императори тя е, както и сенаторите и конниците, съставена от аристократи на служба, чрез които императорите управлявали градовете и техните територии.“

Краткия коментар, който ще си позволя да направя, е че при наличие на практическа анархия наблюдаваме, съвсем очаквано, появата на сложна и фина самоорганизация. Достатъчно сложна, за да се справи със задачите пред един град, но не повече. Въпреки, че Ростовцев я нарича „плутокрация“, считам, че термина е неподходящ, тъй като управляващите не са такива по наследство.

Всъщност това е една динамична прослойка от най-богатите хора в града и предвид начина на придобиване на богатството им (засягам тази тема в следваща статия), това реално е меритокрация. Най-способните и дейни хора в града се самоорганизират в служба на съгражданите си, като не очакват материални облаги в отплата.

Не само това, ами вместо да мислят как да похарчат чуждите пари, те твърде често бъркат дълбоко в собствения си джоб, за да дарят на града средствата, необходими за ежедновното му опериране и просперитет, включително строежа на емблематичните римски обществени здания, както ще видим в следващата подглава.

Контрастът с почти всяко управление след периода на ранната Римска империя е изключително рязък. В днешна демократична България например, избираме хора, които не само, че получават възнаграждение за службата си, а и ги избираме често на база на обещания какво ще ни дадат… харчейки нашите собствени пари. Ако древния римски първенец обещавайки нови терми или храм на града плаща за тях от джоба си, то днешния мераклия за първенец ни обещава как ще похарчи нашите собствени пари.

Не само това, ами и след като го направи има наглостта да си присвои заслугата. Колко често чувате някой съвременен политик да твърди „построих това“ и „дадох ви онова“, докато в същото време бърка в задния ви джоб, за да вземе пари за следващия подобен проект. Уви, положението не е особено различно в по-голямата част от света. О, времена…

Строителство на обществени сгради в Римската Империя

Добро начало на тази част е цитат от увода на труда на Калиновска:

Руините на римските градове в Средиземноморието привличат десетки хиляди туристи, които се възхищават на архитектурните и художествени качества на древните и се дивят на богатството на обществото, създало тези великолепни постройки. Рядко обаче хората се замислят за обществените механизми, които са създали тези монументи и рядко осъзнават, че по-голямата част от физическата инфраструктура на римските градове е резултат даровете на отделни лица. Какво е подтикнало тези древни благодетели да похарчат личните си богатства за пищни сгради за обществено ползване? Какви послания отправят сградите към техните съграждани? Какво е значението на надписите, с които маркират даровете си?

(подчертаването от мен)

За чедо на тоталитарна или пост-тоталитарна България един такъв факт звучи доста необичайно. Свикнали сме държавата или общината да строи обществените сгради, а не отделни лица или дори организации.

Положението в Древен Рим обаче не би било толкова изненадващо за българина през Възраждането или за съвременния американец, например. Има много свидетелства, че богатите българи са давали сериозни суми за подпомагане строежа на църкви и по-късно на училища. В София имаме знаковия пример на Софийския университет Климент Охридски, парите за който осигуряват братя Евлоги и Христо Георгиеви (тяхната последна воля е грубо потъпкана – университета според тяхното желание е трябвало да се казва “ Братия Евлогий и Христо Георгиеви от Карлово.„)

За средностатистическия американец е достатъчно да погледне имената на университетските сгради, аули и т.н., за да види именитите дарители, с чието спомоществувателство те са построени. Същото се отнася и за болници или крила към тях, за църкви и т.н.

Наистина ли обаче всички тези пищни здания са изградени с частни дарения? Имаме много потвърждения за това. Един от източниците известен от най-старо време са епитафиите и други надписи за даренията на Плиний към град Комум. По Калиновска:

„Той дава на града 2,000,000 сестерции (Еп. 5.7). Той обещава да плати една трета от цената за основаване на училище (Еп. 4.13.3ff). Той основава институция за изхранване на бедните и осигурява годишен банкет (Еп. 1 -8.10, 7.18.2, CIL 5.5262). Той плаща за изграждането на библиотека и балнеоложки комплекс и оставя допълнителни пари за неговата поддръжка (Еп. 1.8.2 и CIL V 5262). В град Tifernurn Tiberinum плаща за изграждането на храм и го украсява с имперски статуи (Еп.4.1; 3.4; 10.8). Като цяло Плиний похарчва поне 5 милиона сестерции за обществени дарения в тези два града.“

За сравнение, годишната заплата на римски легионер по това време е била около 900 сестерции ^[7], т.е. Плиний е можел само с парите от тези дарения да има на разположение един римски легион в продължение на цяла година.

Калиновска цитира работата на Уорд и Пъркинс от 1984 г., които казват:

„…повечето от обществените сгради в Италия от периода преди 300 г. са издигнати и, когато е било необходимо, са поправяни с пари от частни дарения.“

Разглеждайки частния случай на Ефес, Калиновска пише:

“Епиграфските свидетелства в Ефес показват, че относително малко проекти са извършени от императори или имперски служители. Вместо това гражданите на Ефес сами са платили за повечето от обществените сгради в града. Повечето от патроните са хора от местната аристокрация на различни служби и градските първенци, въпреки, че има и дарения от гилдии и проекти, извършени от самата община.

В допълнение, обикновено хората с по-престижни длъжности са правели по-скъпоструващи проекти, въпреки, че няма абсолютна корелация между длъжността и голямото разнообразие от завършени проекти. В крайна сметка се вижда, че работата, която е извършвана от градския елит кореспондира на променящите се нужди на града, което предполага, че тези проекти са избирани внимателно, така че да се харесат на гражданите предвид моментите им нужди, а не просто със символична или идеологическа цел, или заради задължения, наложени от дадена служба.“

Както и:

“Има 102 надписа, записващи патронаж от местни хора и групи, а само единадесет са за патронаж от имперските власти.”

Трябва да се има предвид, че Калиновска като цяло изследва периода след разцвета на Империята, в който ролята на местните първенци вече е започнала да отстъпва пред държавната намеса. Такава цялостна тенденция се потвърждава и от Милър ^[6]:

“Отвъд това, императорите рядко започвали големи строителни проекти, и дори когато го правели, това е ставало предимно в региони близо до Рим и пряко свързани с него региони.”

Приносът на богатите римляни към общото благо не се е ограничавал до тясната сфера, обусловена от конкретната служба. Например ^[5]:

„Но магистратите също така дарявали за практически цели – павиране на улици, почистване на пристанището, и т.н.“

„…с изключение на гимназиарсите и свещениците, сградите, за които дарявали магистратите често не били пряко свързани с тяхната служба.“

Ако се чудите кой ще прави пътищата при отсъствие на държава или дори на местна власт, която агресивно да изземва богатството на населението, отговорът го знаем от историята. Милър дори се чуди дали и големите имперски пътища не са построени с частни средства:

“Но всъщност, на първо място, въпросът кой е плащал обичайно за строежа на пътища остава изключително неясен: местни общности, собствениците на земи, които са били до пътя, или държавата чрез curatores viarum (магистратите, отговарящи за поддръжката на пътищата, бел.прев.)?”.

Ростовцев не се съмнява, че всички локални пътища са правени от местните общини ^[1]:

„Отговорността за построяване и поддръжка на местните пътища лежала изцяло на градовете.“

А какво да кажем за сградите, които не са резултат от дарения на частни лица? Малка част от тях са били дело на императора и негови наместници по места, а останалите са изграждани с обществени средства, част от които са събирани отново от куриалите, например от заплащането, което те дават на общината при назначението им за магистрат:

„В допълнение на частните местни благодетели, град Ефос като корпорация е отговорен за финансирането на значителни сградни проекти. Двадесет и един надписи упоменават отбелязват работа, финансирана от различни обществени фондове, включително от наем на сгради и земя, дареня, глоби, такси за заемане на длъжност, плащани от магистрати и свещеници.“ ^[5]

Франк също потвърждава големия принос на градските първенци за добруването на града:

Градските съвети (стоте декуриона) (декурионите са куриали, избрани за градски съветници, бел. прев.) просто назначавали хора, които да поемат за своя сметка длъжности като надзора на градската полиция, водоснабдяването, бюрото по водите, службата по водене на отчетност, изграждането на пътища, отоплението на баните, и дори са изисквали от тях да покриват разноските по необходимите ремонти в града. Императорите приемат тази процедура и я легализират.

Любопитен щрих, който можем да добавим към всичко по-горе е следното:

„За отбелязване е, че четири от петте човека в тази категория (на дарители – свещеници, бел. прев.) са свещенослужители от женски пол. Жените на тази позиция често са били патрони на сгради, независимо от своите роднини – мъже.“

Въпрос на стимули

Виждаме, че при наличие на относителна меритокрация и определени права на собственост, липсата на намеса на централната власт в делата на градовете, част от римската република, а по-късно и империя, те достигат своя безспорен пик някъде в средата на втори век. При липса на насилствено управление, хората се организират по места, така че да си осигурят доста завиден живот, осигурявайки без проблем както изхранването и водоснабдяването на населението, така и базови услуги като образование, помощи за бедните, луксозни бани и консумативи за тях. Грижите за религиозния живот на общността също са поети чрез построяването на пищни храмове.

Организирането на редовни фестивали и игри пък осигурява както забавление за населението, така и моментно изхранване на всички граждани.

Разбира се, изграждат се и се поддържат редовно необходимите пътища, пристанища, митници и т.н.

Защо обаче функционира тази система?

Отговорът е прост – в нея съществуват правилните стимули. Градските първенци, куриалите, имат полза от това града им да е хубав, търговията да върви и населението да се множи. Те показват отдадеността си към него с щедри дарения, с които се финансират огромната част от гореспоменатите проекти.

Заемайки се с дадена длъжност те не търсят пряка материална облага, а напротив – често дават огромни суми за благото на града.

Ако не се справят с работата си, те бързо ще бъдат изхвърлени от останалите хора в градския съвет, тъй като всички те ще страдат от немарливата работа на един от тях, защото бъдещето на големите им инвестиции зависят от това града да просперира. При такива залози няма как да има толериране на хора, неотдадени и несправящи се със службата си.

Иначе казано, нещата работят като в нормално сдружение или корпорация…

Откъде обаче се взима богатството на градските първенци? Защо са стимулирани да го даряват? Както знаем, за да има какво да се дарява, то трябва първо да бъде изработено. Тези ключови въпроси ще разгледаме в следващите две статии от поредицата „Пътят към робството: уроци от Древен Рим“: „Културата на дарения и патронаж в Древен Рим“ и в „Капитализмът – ключът към богатството на Рим“.

Източници:

[1] Rostoftzeff, M. (1923) „The Social And Economic History of the Roman Empire“
[2] Wikipedia – Equites ( https://en.wikipedia.org/wiki/Equites )
[3] Karantabias, M.A. (2015), „The Struggle Between the Center and the Periphery: Justinian’s Provincial Reforms of the A.D. 530s“
[4] Frank, T. (1920) „An Economic History of Rome“, Johns Hopkins Press
[5] Kalinowski, A.V. (1999) „Patterns of patronage : the politics and ideology of public building in the Eastern Roman Empire, 31 bce-600 ce“
[6] Millar, F. (1986) „Italy and the Roman Empire: Augustus to Constantine“, Phoenix, Vol. 40, No. 3, p: 295-318
[7] Speidel, M. (1992) „Roman Army Pay Scales“