Защо политиците обичат пътищата, атомните централи и училищата?

И защо именно заради това трябва да им се отнеме правото да се разпореждат с тях.

За темата на този пост ме вдъхнови прочитането на книгата на принц Ханс-Адам II от Лихтенщайн: „Държавата в третото хилядолетие“ (The State in the Third Millennium) която препоръчвам на всеки, интересуващ се от политика и политическо устройство на обществото. Разбира се, отговорът на въпроса защо политиците обичат пътищата, атомните централи и училищата не е един, но перспективата, изложена от принц Ханс-Адам II на стр.104 от третото издание предлага един свеж поглед върху това, извън добре познатите аргументи за корупционни възможности, обслужване на частни интереси за сметка на обществото, купуване на гласове и т.н.

Накратко, тезата е, че разпростирането на държвата в сфери, различни от нейната основна функция: запазването на границите, вътрешния ред, законотворчеството и налагането на справедливост, всъщност е начин политиците, провалили се в основната си функция, да замажат очите на избирателите с „успехи“ в други сфери и така да си осигурят политическото бъдеще.

Абзацът гласи:

„In a number of states, the police not only complain about a lack of financial and personnel resources but also about a lack of support from the politicians. This should not be a problem in states that focus only on foreign policy and the rule of law. Politicians and parties who fail in those two tasks cannot compensate for this with achievements in other areas and will therefore endanger their re-election. For the voter it will be much easier to make a clear decision, as the whole system becomes more transparent.“

В превод:

„В множество държави полицията се оплаква не само от липсата на финансови и кадрови ресурси, но и от липса на подкрепа от страна на политиците. Това не трябва да е проблем в държави, които се фокусират само върху външна политика и върховенството на закона. Политици и партии, които се провалят в тези две задачи не могат да компенсират провала си с постижения в други сфери и така ще намалят шансовете за преизбирането им. За гласуващите ще е много по-лесно да направят ясен избор, тъй като цялата система става по-прозрачна.“

Имаме предостатъчно примери за това както в България, така и в маса други съвременни държави, които се различават от държавата на третото хилядолетие, предложена от Ханс-Адам II. България бива критикувана от вън и от вътре за липсата на върховенство на закона, за отчайващата неефективност на полицията и прокуратурата, за провала в ред други ключови системи, но хората на власт, които и да са те, винаги се измъкват с километрите построени магистрали, енергийни проекти (реализирани или не), детски градини и т.н. В някои случаи има действително добре свършена работа, но доста често имаме провал в скъпа опаковка, а нерядко хвалбата е дори само с проекти. Стъкмистиката и измислянето на факти не ги дискутирам.

Ако прехвърлим същия пример към една частна компания, примерно „Кока-Кола“, дали би сработил? „Кока-Кола“ са производител на газирани напитки, но също така и на минерална вода („Банкя“). Как бихме приели едно такова хипотетично твърдение от изпълнителния директор на компанията?

„Вярно е, че за десета поредна година не можем да се справим с качеството на бутилираната вода, капачките изпускат, външни лаборатории докладват, че има тежки метали във водата, хора влизат в болница заради нефилтрирани микроорганизми. Но пък вижте какъв чудесен продукт имаме с новата „Кока-Кола Хит“! Със сигурност трябва да ми дадете нов 5-годишен договор, защото вече работим по „Кока-Кола СуперХит!“

Ако това беше реално изявление, директора отдавна щеше да е уволнен и бонусите – взети, щеше да му се търси отговорност по гражданско, а може би и по наказателното право, а за продължаване на договорите на приближените му и частично отговорни за това положение директори в предприятието и дума нямаше да става. Общественият отзвук щеше да е огромен. Щеше да има публични извинения и споразумения за изплащане на компенсации на хилядите или милионите засегнати потребители.

Когато еквивалента на това изказване бъде направено от политик по отношение на съдебна, правораздавателна и друга от поверените им системи обаче не следва нищо такова. Обществото изглежда се задоволява с това да получи 1/100 от това, което е трябвало да получи на тройна или петорна от пазарната цена, а това, че останалите 99 неща са под всякаква критика се замита под килима. Щом са построени X км. магистрали, Y детски градини или е осигурен инвеститор за атомна централа, значи си затваряме очите за години лошо управление и функциониране на всичко останало. Разбира се, помага това, че ползите са видими, съществуващи физически и често са доста видими а загубите обикновено са разпределени между много хора и са невидими при къс времеви хоризонт и за хора непряко засегнати от тях, помага за поддържането на това състояние на нещата.

Специалният статут на политиците и на държавата не е заслужен по никакъв начин и е много по-опасен по последствията си от злоупотребите на който и да е недобросъвестен „предприемач“. Един от добрите начини да се премахне настоящото нетърпимо положение е да се премине към държава с минимална задължения и отговорност, за които да е много по-лесно да се прецени дали се изпълняват и да се носи съответната отговорност на персонално ниво.