Морал на свободното общество според Хърбърт Спенсър
В тази статия ще разгледаме някои от основните идеи на Хърбърт Спенсър, изложени в книгата му „Social Statics“ и по-конкретно тези, свързани с моралните принципи и конкретно законът на неагресията.
За морала и моралните правила
Спенсър е пределно ясен по отношение на текущото състояние на човечеството, когато заявява на стр. 29:
„Една истинска морална система неизбежно ще бъде в противоречие с текущото състояние на човечеството.“
За Спенсър изключенията от моралните правила са недопустими:
„… същите молби за позволение [да се извърши дадено действие, бел.прев.] в специални случаи, се оказват източника на почти всички злини, които ни сполитат. Почти всяка злина бива извинена от извършилия я с това основание.“
Като пример как неморалното води и до лоши практически резултати, Спенсър дава робството в Америка, при което се прилага двоен стандарт спрямо робите и останалото население. Колонистите виждат богати почви, чудесен климат и голям пазар за продукцията. Само да могат да внесат достатъчно робска работна ръка и ще се заринат с богатства. Робите работят евтино, карат ги да се потят здраво и няма как да не създадат огромно богатство.
Плантаторите прилагат тази „най-добра политика“, както им изглежда тогава, но богатствата така и не идват. Робските страни са посочени от Спенсър като едни от относително най-бедните по цял свят. Посочва и непрестанните оплаквания от Източно-индийската компания, въпреки непрекъснатите държавни помощи и изкуствени монополни предимства. Южните съединени щати се дават като пример за изостаналост спрямо северните си съседи.
В допълнение на това Спенсър описва как робството води и неизбежните „непредвидени последствия“ като царство на терора и взаимната омраза, обща деморализация, безразсъдство, екстравагантни разходи, лошо отглеждане на продукцията и изтощаване на почвите, ипотекирани имения, фалити, просяци.
На стр. 35 Спенсър заявява категорично, че абстрактните принципи не трябва да се жертват заради политически съображения.
Това, разбира се не се спазва. И днес по най-различни поводи се налагат закони, от действието на които се изключват различни групи хора – къде пряко, къде косвено, а лобитата на различни групи базирани както на бизнес интереси, така и на расистки, сексистки и други такива, се борят за специални регулации, които да ги облагодетелстват, разбира се – за сметка на останалите. Твърдението „аз съм специален“ или „ние сме специални“ не е съвместимо с универсален морал, какъвто е единственият смислен тип морал.
В глава, наречена „Същността на злото“ на стр.41 виждаме теза, която би могла да се тълкува като дарвинистка, макар че това би било анахронично, предвид, че Дарвин публикува творбата си години по-късно. Тук четем, че:
„Всяко зло произхожда от неприспособимостта на организма към условията.“
Дадени са примери, които подсказват доста широка дефиниция на „зло“: от физически проблеми до недоимък. Оттук обаче следва и оптимизъм по отношение на злото в бъдещето, който рядко се среща при други моралисти – „Също толкова вярно е, че злото непрекъснато има тенденция да изчезва.“ – тъй като е неприспособимо към условията, то изчезва по естествен път.
Спенсър критикува утилитаризма на Бентам и неговата идея за „най-голямото щастие за най-много хора“. Спенсър го укорява, че превръща нещо, което е добър идеал, в моментна цел за човека и счита, че това е критична грешка за философите на прагматичния морал. Като цяло обаче приема принципа „най-голямото щастие за най-много хора“ като краен резултат от прилагането на една добра морална система.
Принципът на неагресията
Хърбърт Спенсър използва логика, която напомня Кант, като говори за божествена воля и за дълг за изпълнение на тази божествена воля. Ако са ни дадени определени сетива и инструменти, ние сме длъжни да ги използваме за постигане на щастие. От нуждата за изпълнение на този дълг той стига до необходимото условие за свобода на действието. Както и при други философи от миналото, поне за мен не е ясно доколко Бог е използван като реторически похват, като начин книгата да достигне до повече хора, и доколко неговата дефиниция за Бог съвпада с религиозната такава.
Независимо от това, при Спенсър виждаме ясна дефиниция на принципа на неагресията, извлечен от нуждата и дълга на човек да преследва щастието си:
„Ето как стигаме до общата теорема, че всеки човек може да претендира за възможно най-пълна свобода да използва даденостите си по начин, съвместим със същата свобода у всеки друг човек.“
На стр. 67 виждаме и по-позната дефиниция:
„Всеки човек има свободата да прави всичко, което пожелае, стига да не нарушава същата свобода на някого другиго.“
От тези дефиниции става ясно, че Спенсър говори по-скоро за свобода, отколкото за дълг: „може“, „има свободата да прави“ не са свързани с дълг, поне в класическия смисъл на думата.
Спенсър изрично подчертава, че друго формулиране на закона, например: че човек трябва да ограничи своята свобода, ако тя причинява болка на някого друг, не е коректно. Той прави разлика между две възможни причини за болката: недобре устроен човек прави нещо, което е неприятно за нормалните чувства на околните – това е погрешно действие. Но има и втора възможност, при която добре устроен човек прави нещо, което да е неприятно за ненормалните чувства на околните, в който случай проблемът е не в действието на човека, а в недобрия характер на околните. Във втория случай злото може да бъде поправено като се коригират ненормалните чувства на околните.
Той дава следния пример: човек открива, че негов приятел е мошеник, и имайки определени високи морални стандарти, решава да прекрати приятелството си с този човек. Това причинява болка на бившия приятел, но не означава, че има неморално действие. В случая липсата на морал е при този, който изпитва болката.
Друг пример е с протестант, който не следва обичаите в дадена римокатолическа страна, дразнейки по този начин околните – тук проблемът е тираничното отношение на римокатолиците, а не действията на протестанта.
От моя гледна точка примерите са некоректни, понеже третират по-скоро етични и дори естетични, а не чисто морални проблеми (дефинициите са добре разписани в „Universally Preferable Behavior“ на Стефан Молиню), но цялостната постановка е вярна, доколкото дефиницията трябва да позволява самозащита под различни форми. Ако принципът на неагресията бъде дефиниран като „не прави нещо, което би предизвикало болка или неудобство у другиго“, то той би бил неприложим.
Съвременните левичарски движения се опитват да ползват подобна дефиниция и успешно прокарват закони в този смисъл, като например законите, ограничаващи свободата на словото в Германия и други страни на ЕС, както и законите, принуждаващи хората в Канада да използват определени местоимения под предлог да се избегне обида и неудобство у трети лица.
Би било хубаво да прочетат Спенсър, който казва за горното правило, че дори и да бъде съблюдавано, не би предотвратило наличието на болка, тъй като хората, ограничени от това правило да не причинява болка на другите, биха страдали от това. Спенсър допълва, че липсата на болка всъщност прави и „мечешка услуга“ на околните, когато те са в грешка, тъй като те не изпитват никакви негативи от грешката си и продължават да я допускат, вместо да се поправят.
Спенсър приема, че неговото оригинално определение не ограничава определени действия, примерно употребата на груб език, враждебно отношение, дразнещи или гнусни навици, но според него това е правилният баланс, тъй като по-стриктно определение, при което изключваме причиняването на болка у другите, ще доведе със себе си допълнителни и много по-стриктни ограничения. При две определения, едното от които ограничава твърде малко, но дава по-голяма свобода, и друго – което ограничава твърде много и дава по-малка свобода, Спенсър категорично избира първото, тъй като грешката според него е по-малка. Според мен, ако беше запознат с работата на по-късни философи, Спенсър би казал, че правилото за неагресията трябва да се ограничи до морала и да не навлиза в етиката и естетиката.
Дефинирането на принципа като негативно, а не позитивно задължение се потвърждава и от стр.157, където Спенсър казва:
…моралният закон не може да ни даде пряка информация за това какво следва да прави дадено управление, а само какво не трябва да прави.“
Единственото място, където Спенсър изрично нарича предложения от него морален принцип „закон на неагресията“ („law of non-aggression“) е на стр. 169.
Несъвършенството на морала
Спенсър отбелязва, че е възможно да има ситуации, в които да не може да се вземе решение дали дадено действие нарушава или не нарушава закона на равната свобода. Подобни казуси не са проблем за него, тъй като те са демонстрация на ограничените човешки възможности, а не на проблем с моралния постулат.
Равенство на възможностите срещу еднаквост в резултатите
Спенсър предвижда аргументите на модерните социалисти, а вероятно отговаря и на аргументите на социалистите от своето време, като изрично прави разликата между равенство в свободата на действие и „равенство“ в разпределението на благата в обществото.
На стр.85 той ясно декларира, че разпределянето на плодовете на земята, основния източник на блага по негово време, би бил в абсолютно нарушение на принципа на равната свобода. Той отчита, че хората могат да имат различни дадености и да положат различни усилия, така че дори и да започнат при абсолютно равни условия, в резултат на свободата да бъдат постигнат неравни резултати. Спенсър отрича всякакъв опит за коригиране на това неравенство на резултатите като неморално, противоречащо на принципа на неагресията, дефиниран от него.
Наблюдения за моралното поведение на хората
На стр. 64 има пример за действията на „Приятелското общество“ на квакерите, които Спенсър описва като силни застъпници на личните свободи. Те не плащат църковните налози, признават правото на местните народи като индианци и аборигени върху земята им, честни са като търговци и са едни от най-силните агитатори и активисти за забраната на търговията с роби. Именно квакерите са първите, които в лудницата в Йорк започват да прилагат ненасилствени методи при работата с умствено болните. Техния метод и резултатите от него дават пример на много други лудници, в които отношението по това време е било ужасяващо по днешните стандарти.
Спенсър хвали Великобританските добродетели като честност, почтеност, желанието им да прекратят търговията с роби и други. В същото време обаче не пропуска да спомене (стр.102), че англичаните оправдават насилието спрямо колониите с твърдения, че „създателят е предопределил англо-саксонската раса да насели земята“. Също така отбелязва, че тези, които нямат силно чувство за това какво е справедливо спрямо тях самите, нямат чувство и за това какво е справедливо спрямо околните.
В тази връзка Спенсър споделя наблюденията си, че „тиранинът не е друго, а роб с хастара навън“; „хулиганът е най-склонен да се подчини на по-силен хулиган“; и „освободените роби превъзхождат всички останали робовладелци по жестокост и потисничество на робите си“, когато имат такива.
За да покаже отношението на църквата към свободите, за които той се застъпва, Спенсър цитира френския абат Гибер. В проповедите си Гибер нарича свободните градове във Франция: „тези презрени общества, където крепостниците, нарушавайки закона, се оттеглят отвъд мощта на своите господари“. На стр. 191 цитира твърдение на Джон Лок за свещениците: „Но кой не вижда, че тези хора са повече проповедници на държавата, отколкото проповедници на евангелието?“ и веднага след това обяснява как правилата, проповядвани в църквата са за обикновените хора, а не за властващите.
Не пести критиката си и към Аристотел, заради изказването му: „очевидно, че природата е отредила варварите да бъдат роби“.
Спенсър е реалист и на стр.152 отбелязва: „Ако управляваните не им достига инстинкта за свобода те няма да реагират на постепенно отнемане на привилегиите им, стига то да не води до непосредствено неудобство за тях, а управляващите в този случай, имайки същия недостиг на инстинкт за свобода, ще бъдат безскрупулни и узурпиращи.“ и допълва: „Стига ефекта върху свободата им да не е пряк, те [гражданите] ще наблюдават прокарването на най-вредни мерки без никакво притеснение. Само гола агресия изобщо ще бъде възприета като агресия.“
На стр.271-272 Спенсър продължава с аргументи за цената на липсата на морал: „Не могат ли да видят, че купувайки месо, хляб и зеленчуци трябва да дадат нещо за поддържането на затворите и полицията? Не могат ли да видят, че в цената на палтото им е включен голям процент, за да покрие лошите заеми на шивача? Всяка размяна в живота им по някакъв начин е затруднена от общата липса на морал. Усещат го в лихвения процент за капитала, който (с изключение на временни промени) е толкова по-висок, колкото по-лоши са хората. Те го усещат в сметката за адвокатския хонорар или когато станат жертва на кражба, да не забравяме и че закона извършва още по-голяма кражба.“
За субективния морал
В обобщаващата си глава Спенсър отделя специално внимание това как практикуваният и изповядван през историята субективен морал не зависи особено от интелигентността или начетеността на конкретния човек, а е основно обществено наложена практика, която е различна в различно историческо време. В редица примери той посочва как спрямо себе си хората прилагат един морален стандарт, а друг – спрямо другите, и това се счита за нормално. Бихме нарекли това когнитивен дисонанс, двоен стандарт и е нещо, което неговата обективна морална система не позволява.
Примерите са много:
Тирани, защитаващи правото си на неограничена власт на база Божествена воля.
За живеещите във феодалните времена е било немислимо да поставят под въпрос дълга си спрямо господарите си – дотолкова, че дори Мартин Лутър призовава бароните да си отмъстят на бунтуващите се селяни, и подканя всеки, който може „да ги наръгат, да ги изкормят и да разпилеят мозъка им, все едно са бесни кучета“.
Платон, въпреки всичкия си интелект не могъл да си представи нещо по-добро за идеалната република от система на класов деспотизъм. Много преди и след него изглежда всички са намирали робството за нормално.
Полковник Д’Ойли, първият губернатор на Ямайка, в рамките на няколко дни дава заповед да се раздадат на армията 1701 Библии и подписва друга заповед за „заплащане на сумата от 20 паунда за купуването на 15 кучета, донесени от Джон Хой, с цел лов на негри“.
Има пастори в Америка, които притежават роби.
Китайците не разбират защо към европейските жени се проявява уважение и приписват това обстоятелство на употребата на магии от страна на жените спрямо мъжете.
В самата Англия д-р. Мобърли от Колежа на Уинчестър пише книга в защита на боя със сноп пръчки като част от системата за управление на училищата, като даващ „повече сигурност за постигане на дълбока доброта от всеки друг метод“.
Лейтенант Бернарда докладва, че в португалските поселения на африканския бряг „робите се подиграват на свободните чернокожи, защото си нямат бял човек да се грижи за тях, и считат, че положението се поправя щом биват поробени“
В Америка робите гледат отвисоко на свободните чернокожи и ги наричат „боклук“.
Като последен пример той цитира и фактът, че в Англия по негово време „повечето жени защитават състоянието на подчиненост, в което са държани от мъжете си“.
Разбира се, за последното имаме потвърждение и в наши дни от начина, по който немалко жени от мюсюлманския свят гледат на положението на западните жени.
В заключение
В Social Statics Спенсър защитава моралния принцип на неагресията както от фундаментална, така и от прагматична гледна точка – практическата цена, която всички ние плащаме за неморалните си действия и действията на тези около нас.
Вижте още:
Подобни публикации
За автора
Георги Георгиев
Авторът на този блог.
