Защо държавата не служи на хората

Това е въпрос, до който много хора достигат още в тинейджърска и дори по-ранна възраст. Отговорите обаче обикновено идват много по-късно, къде заради нуждата от повече опит и зрялост, къде заради не особено настоятелното питане и липсата на отговори у околните.

В тази статия ще разгледаме отговори, дадени от Иван Хаджийски, един от основоположниците на българската социология в средата на 20-ти век и по-точно през бурните години на Втората световна война. Въпреки, че е написал Том II на „Бит и Душевност на Нашия Народ“ тогава, той се отнася основно до годините около и след създаването на младата Българска държава – първо като автономна област след 1878 г., а след 1908 г. и като самостоятелна държава.

Читателят следва да има предвид, че автора е марксист (социалист) и определено е бил повлиян от политическите си възгледи при представянето на ситуацията в младата Българска държава. Това обаче не отменя фактологичната вярност на анализите му.

Ранното израждане на българската държава*

Ако случайно си мислите, че проблемите, които наблюдаваме в Българската политика и управление след 1989 г. са нещо ново за страната, то следните абзаци би трябвало ясно да покажат, че коренът на проблемите е много, много по-дълбок (стр.442):

„Поради липса на колониални печалби и значителна износна търговия натрупването на нови капитали трябваше да стане от вътрешния пазар и главно от държавата: държавни доставки, покровителствени мита, индустриални облаги и други. Прочее, докато буржоазията в някои напреднали капиталистически страни печелеше чрез държавата, нашата буржоазия печелеше от държавата. С това бе махната основата за всяко строго отношение към държавните средства. Никой не искаше да сложи ръка в това, дори и в опозиция, защото всеки чакаше своя ред да се възползва от тази система на безсистемно ограбване. Така се роди у нас държавната корупция и партизанското отношение към държавните средства, партизанството изобщо: борба за облагите от властта.“

Още тук прозира неразбирането на разликата между натрупване и съсредоточаване на капитал. Натрупването, разбира се, става винаги и само чрез съзидателен труд и доброволна размяна, което няма нищо общо с държавата. Съсредоточаването на капитала обаче е специалитет именно на държавата и наистина точно това се случва, когато към държавната хазна на младата България потичат парите от данъци и налози. Голямото съсредоточаване е в държавата, откъдето следва разпределянето му към близки до властта – „борба за облагите от властта“, както посочва Хаджийски.

Очаквано, това води до описаното на стр.445:

„Официална България стана страна на дребни шмекери, на дребните хора. Стигна се до това падение, че за да те направят министър, първото условие е: да не бъдеш самостоятелен, т.е. да нямаш и да не можеш да имаш собствено мнение и отношение към нещата, нито воля да го наложиш. Малкото големи хора на нашата едра буржоазия, хора от голям стил и класа, като Мих. Маджаров, които, противно на личните си интереси, имаха кураж да казват жестоките истини право в очите на управляващите върхове от собствената си класа, естествено останаха в сянка.“

Паралелите с днешно време са много. Лесно могат да се посочат видни успели хора като Сашо Дончев (Овергаз), Ивайло Пенчев (Уолтопия), Огнян Донев (Софарма) и др, които от време на време казват жестоките истини право в очите на управляващите и именно поради тази причина те никога няма да получат държавна власт (дори да я искат). Напротив, за някои от тях можем да кажем, че са били репресирани от държавния апарат под една или друга форма.

Борбата с корупцията – от ден първи

Прословутата борба с корупцията, с която всяка партия, било то но власт или в опозиция се хвали, започва всъщност още със създаването на българската държавност. На стр. 469 Хаджийски пише:

„При това, за да предпази чиновниците от изкушенията на корупцията (каквото се наблюдаваше в Румъния), възприе се политика на високи заплати (по-високи от италианските напр.).

На стр. 470 Хаджийски цитира Янко Сакъзов, който пише, че чиновническите заплати от по 30, 40, 60, 80 лева месечно се смятали за завидни, а големите заплати от по 100, 150, 200, 300, 500 лева, получавани от учители, чиновници, офицери и управители вероятно са били направо фантастични. За сравнение, наем в града струвал 2-5лв. на месец, един хляб – 0.10-0.15лв., едно яйце е било 0.02 лв., 1.2 кг. месо – 0.20-0.30 лв.

Може би израза „учи мама, за да не работиш“ е популярен оттогава, тъй като започва търсене на тапии, но и непременно на истински знания и умения. Според Хаджийски, тогава възниква стремеж към „наука и образование“ (в кавички) с цел уреждането на сладка и предобре платена държавна служба:

При ограничените възможности за печалба на дребните собственици другаде, всички се юрнали към „държавната трапеза“.“

Това той нарича „партизанска службогонщина“.

Тези високи заплати обаче далеч не водят до желаните липса на корупция и високо качество на държавните услуги. На стр. 472 четем:

„У нас обаче картината бе противоположна [на тази във Великобритания, бел. авт.]. Ние дадохме след Освобождението сравнително високи заплати на чиновниците, за да ги освободим от изкушенията на корупцията. Едно от първите богатства създадохме чрез покровителствени мита и изкуствена скъпотия. Много държавници станаха богаташи от комисионните им по вътрешните заеми, други – от покупки от чужди държави във форма на търговски представителства чрез подставени лица. Най-сетне, видното обществено положение в опозиция или на власт бе павиран път към управителните съвети на застрахователните и акционерните дружества. Политиците станаха наши хора, а интересите на дружествата станаха интереси на политиците, които при идване на власт знаеха как да се погрижат за тези интереси.“

Паралелите с днешните сладки работи в бордовете на малкото останали държавни предприятия, с изкуствената скъпотия на какво ли не, с политиците – наши хора, са ясни. Виждаме, че въпреки, че борба с корупцията се води от създаването на държавата досега, победа се не види.

Има ли нещо гнило в България?

На какво обаче се дължи това? Има ли нещо сбъркано в създаването на българската държава? Поне според Иван Хаджийски – да. Той дава за пример Великобритания, която, според него, създава държавността си на различни начала и поради това не страда от същите проблеми:

„На тази партизанска система [описана по-горе, бел. авт.] ние можем да противопоставим английската политическа система. В Англия първоначалното натрупване на богатствата стана чрез колониален грабеж, чрез международна търговия и индустрия на базата на свободната търговия (свободната конкуренция), т.е. без всяко покровителство от страна на държавата, без покровителствени мита и изкуствени печалби. Държавата се яви не пряк извор на забогатяване, а организация, която пази богатствата и чрез своя империализъм създава нови пазари и нови възможности за разширение терена на натрупване на нови богатства.

Обърнете внимание, че тук Хаджийски представя Англия като едва ли не абсолютния свободен пазар, който знаем, че тя никога не е била. Империализмът на Англия също така в немалка степен е плод на частни проекти, ако и те да се ползват с държавни протекции и отстъпки. Знаем също така, че поне част от индустриализацията ѝ става с грубо потъпкване на частната собственост (което става, разбира се, с държавна протекция за едрите индустриалци). Въпреки това, доколкото ми е известно, в Англия действително държавата от един момент нататък има относително малка намеса в работата на търговци и производители, което обяснява в най-голяма степен икономическия бум, който преживяват.

Хаджийски продължава:

Стопанските върхове имат всичкия интерес държавният апарат да е настрана от всяка корупция, от всяка партизанска заинтересованост, като неговата честност бъде основа за безпристрастен арбитраж между всички собственически кръгове. Държавата трябва да бъде здравият строеж на обществения ред. Вън от нея, в рамките на закона и правилото за стопанска свобода, всичко е позволено, щом няма да бъде узнато и няма да бъде уловено, особено у дивите и полудиви колониални народи (колониален морал).

Оттук е съвсем нормално отношението:

И дума да не става, щото държавните средства да служат за охрана на чиновници.

Това е и отношението към данъците и тяхното изразходване и на масата българи, както писах подробно в предишна статия. Това обаче, с някои изключения, не е отношението на добралите се до управлението, поне според Хаджийски. Според него в Англия нещата са доста различни:

Английските държавници гледат на своето държавничество не като на тлъсто дробче и дълго време се бориха срещу либералите и социалистите за неплатеност на висшите държавни служби. С това те искаха да отстранят от управлението представителите на бедните класи.“

Защо държавата не може да служи на гражданите си

Причината, разбира се, е проста – противоположни стимули, които са разглеждани в много статии и в преводните книги, публикувани тук. Това е и причината да сложа звездичка на първото подзаглавие на тази статия. Да видим обаче какво казва Хаджийски по този въпрос. На стр.453 четем:

„Но какво би станало, ако наистина държавната политика се насочеше към охрана на интересите на дребния собственик, а не към улесняване и разчистване пътя на новата стопанско-обществена капиталистическа форма?“

Трябва да се има предвид, че дребния собственик е огромната част от населението, както към онзи, така и към този момент. Хаджийски продължава, като излага основния конфликт, който вижда между държавните интереси / историческата необходимост според марксизма, и личния интерес на практически всеки отделен българин:

„Но създаване на този капитал и неговата концентрация при нашите условия не можеше да не стане освен за сметка на обедняването и пропадането на дребния ни собственик.“

Отново имаме бъркане между създаване и съсредоточаване. Създаването може да стане и единствено от дребния собственик, тъй като към дадения момент едри собственици почти няма. При доброволна размяна и свободна търговия това няма как да стане за негова сметка – може да бъде само в негова полза. Не така стои въпроса при наличие на държава – съсредоточаването на капитала наистина става за сметка именно на дребния собственик, и това е възможно най-лесно чрез лостовете на държавното управление.

Според Хаджийски:

„… обществените интереси не бяха интересите на дребния собственик, а бяха противни на неговите, изборната сила бе в ръцете на дребния собственик, а стопанската и политическата сила – в ръцете на група, противоположна на този дребен собственик; дребния собственик търсеше спасение от една държава, която улесняваше историческия процес, който обричаше дребния собственик на гибел; дребния собственик, най-сетне, трябваше да избира едно управление, което щеше да работи не за него, а против него, той трябваше да върви след политически партии, които непрекъснато щяха да го люшкат между надеждата и разочарованието. С една дума, работата трябваше да бъде поставена така, че конституцията да не се превърне в оръжие на реакционните интереси на дребния собственик, а да бъде само една процедура за уреждане на управлението по волята на народа, макар и често пъти в ущърб на народа. Това поставя въпроса за парламентарния обход с дребния собственик, за маневриране с него чрез изпълнителен орган и политически резерв.

Каква е тази политическа люшкалка: изпълнителен орган – политически резерв?

(удебеляването е от Хаджийски)

Разбира се, като вярващ марксист, Хаджийски не разбира, че ръстът на капитала, когато става в свободен пазар, води не до това 99% от хората да са скотове (както предсказва К. Маркс), а до неимоверното подобряване на материалното положение на именно тези 99%. Той обаче е прав в наблюдението си, че това, което съвременната държавна форма на управление постига е именно „обход“, „маневриране“ при което едно малцинство да се облагодетелства за сметка на мнозинството. Ето и как описва този процес, след като се е насъбрало определено недоволство срещу управляващите и те са, както той казва, „изхабени“:

„Мястото на изхабения изпълнителен орган трябва да се заеме от нов такъв. Това е политическият резерв.

Политическият резерв се създава пред народа като политическа сила на бъдещето чрез опозиционна борба срещу управляващата партия.

Тази борба е сложена не на обективно социологично гледище, на гледището на историческата необходимост, а на становището на личните качества на управляващите.

Тук виждаме марксизма – „историческа необходимост“, претенцията да се знае накъде отива историята и да се оправдава едно или друго погазване на човешките права с наукоподобни аргументи не е запазена марка само на тази религия (също така скорошен пример – евгениката). Важното в случая обаче е, че фокусът на борбата е „личните качества на управляващите“ и до какво води това. Нека продължим с казаното от Хаджийски:

Неуредиците в управлението, теглото на избирателя не се представят като историческа обществена необходимост, а като дело на пороците на управляващата партия: глупост, недобросъвестност, нежелание да помогне на народа, неразбиране на положението му, страст към лично забогатяване, корупция, бандитизъм и пр. и пр. Това е основната задача на маневрата с изпълнителен орган и политически резерв, недоволството да се насочва не срещу основите на обществения ред, а срещу отделни личности и техните лични качества, така че спасение да се дири не в смяна на обществения ред, а в смяна на лица, в едно непрекъснато опитване на партии политически водачи.“ „Ако борбата на опозицията застане на почвата на историческата необходимост, то тя самата се осъжда на неуспех: „А, ще каже избирателят, тя белята не била в хората, а в реда. Ако старите не могат да я оправят, какво ще направят новите, освен да ни лъжат и ограбват на нова сметка. Пред гладните опозиционни въшки за предпочитане са нахранените – те по-малко хапят.“ Прочее, политическите смени трябва да бъдат смени на партии и лица, а не смяна на обществения ред.“

Именно по този механизъм, при сменящи се доста начесто правителства, данъчната тежест нараства с цели 66% само за 10 години между 1886 г. и 1896 г., въпреки желанието на голяма част от хората за ниски данъци и малка държава.

Историческа необходимост, разбира се, няма. Но има обективен морал и неотменими човешки права, на принципите, на които може да се търси промяна на реда. Това са неща, към които се стремят либертарианците, в една или друга степен. И причината те да са вечна опозиция навсякъде е описана чудесно горе: смисълът на цялата схема е недоволството да се насочва не към системата, която е първопричината, а към временните ѝ лица. Това не е нещо ново, но е интересно да се види, че е било разбирано поне от някои хора още тогава.

В заключение

Урокът от горните факти и анализи е един: проблемът не са лицата на системата, а самата система. Една „добра“ (в смисъл на оцеляваща и възпроизвеждаща се система) система успява да отрази всякакви удари към нея като ги насочва към отделни нейни временни представители. Това виждаме да се случва в продължения на десетилетия и дори столетия, имаме и много съвременни примери на диктатури с различна степен на бруталност, които оцеляват дори в наше време.

Това може да звучи малко песимистично за хора, които искат истинска промяна. В някакъв момент положението изглежда безнадеждно, тъй като както бикът преследва плаща на тореадора, така и справедливото недоволство и дори гняв на хората се насочва в непродуктивна посока.

Парадоксално, но считам, че тиранията води до много по-голям шанс за отхвърляне на целия политически ред. Това, което се случва е, че лицето-тиранин, се асоциира прекалено много с властта, със системата, заради дългото задържане на върха на паразитната йерархия. Така желанието за отхвърлянето на лицето по-лесно може да се прехвърли към системата като цяло и да доведе до истински промени в политическата система. Примери за това, считам, има не един, но едно хубаво систематизиране ще изисква доста труд и отделна статия, а защо не и книга…