Държава и управление според Хърбърт Спенсър
В тази статия ще разгледаме някои от основните идеи на Хърбърт Спенсър, изложени в книгата му „Social Statics“, по-конкретно тези свързани с ролята и смисъла на съществуване на държавата, морални и практични аргументи за и против съществуването ѝ и това дали Хърбърт Спенсър може да бъде наречен анархо-капиталист.
Критика на държавната намеса и на държавата като такава
„Social Statics“ от самото начало започва с тежка критика срещу най-различни държавни политики. Даден е пример от Бавария (стр.11) – закони, базирани на принципите на евгениката, според които бъдещите родители трябвало да докажат, че разполагат с достатъчен капитал, преди да им бъде разрешено да се оженят и да имат деца. Въпреки това, или може би поради това, в столицата Мюнхен близо 50% от ражданията са „нелегитимни“, т.е. родени без брак.
Интересно е да се отбележи, че по това време никой не е чувал за евгеника, а тази наукоподобна дисциплина тепърва ще бъде създадена от братовчед на Дарвин – сър Франсис Галтън едва в края на 19-ти век, за да бъде възприета от социалистите във Великобритания, откъдето ще се разпространи към САЩ, а по-късно ще вдъхнови и част от програмите на национал-социалистите в Германия.
Тъжни са резултатите и от политиката срещу робството, провеждана по това време от Великобритания. Под натиска на борците срещу робството империята харчи около 700,000 паунда на година (~60 млн. към 2018), с които поддържа 40 кораба, които да кръстосват океаните и да залавят кораби с роби. В резултат на тези действия изключително се влошават условията, при които се превозвани робите, вдига се драстично смъртността сред тях, а има и описани случи на изхвърляне на 500 чернокожи зад борда и такъв с избиването на 200 роби от племенния вожд, който е искал да ги продаде – на брега току под погледа на моряците от военния кораб, пречещ на трафикантите да ги транспортират.
Като интересен пример за доброволен подход към същия проблем на стр.28 можем да прочетем, че 300,000 души са декларирали, че няма да потребяват стоки от Западно-индийската компания в знак на протест срещу участието ѝ в търговия с роби.
Друг пример от края на 18-ти век е успешният опит на професионалния съюз на тъкачите да си издействат минимална работна заплата от британското правителство. Резултатът, разбира се, е драстичен спад на наетите тъкачи.
Спенсър споменава над 100 закона, сред които и законите за бедните, за които наскоро писахме в статията „защо е трудно да се помага на безработните“ – все издействани в името на „по-голямо щастие“ и все с катастрофални последици.
„Какво е книгата със законите, ако не летопис на неуспешни опити за промяна?“
пита Спенсър и добавя:
„Почти всяко парламентарно заседание е мълчаливо признание за некадърност.“
Звучи съвсем актуално и днес. Спенсър вади генералното заключение, че
„Историята на една държавна схема е историята на всички държавни схеми. Първо се прокарва, после се пробва в действие, после се проваля, а след това, след много промени и провалени опити се стига най-накрая до отмяна на закона, последвана от замяната му с нов план, обречен да мине по същия път и да има същата съдба.“
Според Спенсър това се дължи на опростенческия модел за света, който имат държавниците, които смятат, че философията и обществените отношения на хората са елементарни, а причините за поведението им – толкова очевидни, че общо проучване може да доведе до познанието, необходимо за изковаването на закони. Всичко това води до т.нар. философия на целесъобразността („expediency philosophy“), която, ако бъде приета, води единствено до вечното съществуване на държавното управление.
За Хърбърт Спенсър държавата е само една форма на управление, преходна като всички други преди нея, а продължаващото ѝ съществуване – знак, че още не сме излезли от варварската фаза на съществуване. Както казва той, „ограниченията са за диваците, за ненаситните хищници, за насилниците, а не за справедливите, добродушните и благодетелните. Всяка нужда от външна сила означава наличието на болест в обществото.“
Практичността като основание за съществуването на държавата?
Спенсър е, меко казано, подозрителен към всяка морална система, която се базира на съществуването на държава, например твърдението „Морално е това, което е законно“, както и твърдението „Държавата трябва да съществува, защото е практично да имаме държава“ биха спаднали към тази категория. На стр. 15 четем: „Държавното управление произтича от несъвършенството на човека, как може то да е основа за морална философия?“. Спенсър отрича морал, базиран на практичността или прагматизма като този, с който се защитава съществуването на държавата. Аргументът му е, че не може моралът, който по дефиниция е предписание и идеал както за най-възвишените сред хората, така и за най-окаяните, да се базира на система, базирана на несъвършенствата на хората.
Той я атакува и на база необходимостта прилагащите системата да са всезнаещи – нещо, което трябва да е познато на челите труда на Мизес за невъзможността да съществува социалистическа/комунистическа икономика и оттам – държава [1]. В този смисъл той предсказва невъзможността от съществуването на централизирано управлявана икономика. Това се случва далеч преди Маркс да изложи тезите си, а Кейнс дори не е бил роден.
По-късно Спенсър допълва (стр.174): „Нека не забравяме, че силата, с която дадено общество, чрез управлението си, постига определени резултати, никога не се увеличава от административните механизми, а част от нея изчезва поради съпротивлението“. Разбира се, горното не е очевидно, тъй като сумата от цялото не е задължително проста сума от отделните части, но това е един от аргументите в „Social Statics“.
По-сериозна е критиката по отношение на невъзможността да се определят общи цели, предложена на страница 177: „Както беше доказано в началото, да се каже, че държавата трябва да прави това, което е „практично“, или което ще доведе до „най-голямо щастие“, или което ще е „от полза за общото благо“, е все едно да не кажем нищо, тъй като има безкрайно несъгласие по отношение на горните желания.“
Спенсър допуска, теоретично, че може да се преодолее трудността да се определи какво да се прави, но тогава идва и трудността да се определи по какъв начин да се направи (стр.179). Дава редица примери за борбата с лихварството, с Протестантството, срещу проституцията, срещу практиката бедните от провинцията да пращат децата си в Лондон, със законите за бедните във Великобритания. Всички те водят точно до обратното на това, което са декларирали като цел.
На стр.207 виждаме, че Спенсър не е съгласен и с често използваната реторика, че некомпетентността на гражданите е причина за държавна намеса: „Твърденията за некомпетентност у хората е причина, на която са приписвани всички държавни намеси. На база твърдението, че купувачите не могат да различават добрите тъкани от лошите се установяват сложните и тромави регулации за френските производители.“ (които по-късно водят до революцията от 1848г.). Според него това желание за щателно инспектиране на всичко произведено води до състоянието на робска държава, в която половината население следи дали другата половина изпълнява задълженията си. И при всяка нова намеса аргументът е, че интереса и преценката на потребителя не са достатъчна сигурност по отношение на качеството на стоката.
Според Хърбърт Спенсър цената на дадена стока или услуга е добър индекс за нейното качество, достъпен за всички класи и е нещо, към което бедните инстинктивно се обръщат когато става въпрос, например, за избор на училище – „всеизвестно е, че те гледат хладно на много евтини или безплатни институции“. Когато се спори за намеса на държавата в контрола на качеството „се прави много подозрително допускане: допускането, че „интересът и преценката“ на държавата са достатъчна сигурност. Има добри причини да се оспори това, а всъщност дори да се твърди, че с оглед на бъдещето, те предлагат много по-малка сигурност.“
Помага ли държавният монопол?
По-горе вече видяхме примери за издействане на специални привилегии от държавата, които водят до резултати, обратни на очакваните. На страница 35 има и пример с Източно-индийската компания, която прибира плячката от победоносна война, наеми от милиони акри земя, данък от зависими монарси, печалби от изключително право на търговия – все монополни права и неща, които би следвало да доведат до нечувани приходи и богатства, до пръскащи се по шевовете банкови сметки. Вместо това четем, че компанията има дългове от 50,000,000 лири (~6.4 млрд. към 2018).
Дава се и пример с производителите на коприна, които са освободени от външна конкуренция чрез огромни вносни мита. Цените им скачат изкуствено, а нацията няма избор, освен да купува от тях. Вместо голяма търговия и печалби, индустрията и работещите в нея стават синоним за бедност. 14 години след намаляването на митата търговията с коприна се удвоява, а конкурентоспособността на индустрията се покачва дотолкова, че Великобритания започва да изнася за Франция, от която допреди това е внасяла.
Монархията и божественото право на власт
Така между другото, в един абзац, Хърбърт Спенсър разбива идеята за това, че монарсите имат право на власт, дадено им от Бога. Започва с аргумента на сър Робърт Филмър, който, започвайки от принципа, че „хората не са свободни по природа“ достига лесно до извода, че монархията е най-добрия начин на управление. Спенсър отговаря, че е лесно да се демонстрира, че това всъщност означава божественото право на всеки, който се наложи над другите, тъй като според собствената му изходна теза, никой човек няма право да заеме позицията на върховен господар, тъй като това ще е против волята на божественото. Оттук следва, че всеки, който заеме тази позиция по справедлив или измамен начин, легитимно или чрез узурпиране, има божествената воля на своя страна. Прекланянето пред монарха е разкрито като прекланяне пред насилник, пред силния на деня.
На не едно и две места в книгата се срещат препратки за неморални и престъпни действия на монарси. Може би най-обобщаващо е твърдението на стр.258: „Кралете са били склонни да крадат колкото и всички останали хора. Слагали са ръка над стоките на техните васали, като Джон от Англия и Филип-Август от Франция, мамели са кредиторите си чрез обезценяване на парите, присвоявали са си конете на хората без да им плащат за тях, отнемали са стоки от търговците, продавали са ги и са прибирали огромната част от печалбата.“
Анархистки възгледи
За да наречем Спенсър анархист, не е достатъчен принципа на неагресията. Трябва да видим принципа приложен в неговата цялост, водещ до отхвърлянето на държавата като морална форма на обществена организация и управление. Първи знаци, че това ще се случи виждаме още на стр.104, където четем:
„Ако подчиняването на човек от човека, когато бъде доведено докрай, е зло, то е зло в каквато и да е степен.“
и малко по-надолу на стр.105:
„В каквато степен волята на един е потъпкана от волята на друг, в същата степен двете страни са тиранин и роб.“
Същият аргумент правят съвременните либертарианци за данъците – ако когато друг човек има право на 100% от дохода ти, наричаме това робство и го отхвърляме, то тогава не трябва ли да отхвърлим и когато други имат правото на 40% или 50% от дохода ти?
Но Спенсър се разкрива като анархист най-вече в края на глава 17-та и в глави 18-та – „Политически права“ и 19-та: прословутата „Правото да отхвърлиш държавата„. На стр. 122 четем абсолютно анархистка по същността си декларация, че държавата е неморална институция и не моралът трябва да бъде заклеймяван като несъвместим с държавата, а държавата като несъвместима с морала. Също така:
„Ако моралният закон бъде приложен универсално, държавното управление не би съществувало;…“
Спенсър дава за пример правото на независимост на убежденията, правото да се почита Бог по начин, по който индивида реши, както и правото да се откаже да се плаща за църква, наложена от държавата, които права вече са били установени във Великобритания и довежда аргумента до логичното заключение за правото на пълен отказ от държавата като такава, прехвърляйки спора от религиозната сфера в гражданската, твърдейки, че няма фундаментална разлика между двете.
За Спенсър единствената форма на съществуване на държавата е като доброволна организация, предоставяща определени услуги. Разбира се, това е в противоречие на самата същност на държавата, но според Спенсър (стр.159):
„Според нашата хипотеза, връзката на индивида с политически организирано общество трябва да бъде доброволна. По своята същност институция, която предлага да гарантира свободата на човек да използва своите дадености, може само да предложи услугите си, но не може да го принуждава да ги приеме. Ако го принуди, тя си противоречи, нарушавайки именно свободата, която предлага да защитава.“
Спенсър е силно критичен към съдебната система, изобличавайки най-различни нейни недъзи, като един от основните за него е как тя категорично е предубедена по отношение на правотата на държавата когато има спор между държавата и индивида. Той стига по-далеч и на стр.165-166 пита дали държавата може изобщо да раздава правосъдие. На базата на примерите, които дава, стига до извода, че държавната съдебна система колкото дава, толкова и взима и казва, че:
„Имаме толкова силен навик да гледаме защитната функция на държавата и да забравяме насилствената ѝ, че да питаш дали правата, които тя пази не се балансират с правата, които нарушава, изглежда смехотворно. Въпреки това, при внимателен преглед на баланса абсурдността на това съмнение изчезва.“
Давайки примери за правата, които държавата нарушава, Спенсър пише: „От друга страна държавата нарушава правата на човека чрез монопола върху земята, узурпирането на властта, ограниченията върху търговията, поробването и смъртта на хиляди войници, съсипването на живота на стотици, които би трябвало да защитава, чрез протежиране на вероизповедания и класи, чрез гражданските функции, които тя прави задължителни, чрез дребни ограничения, твърде многобройни за изброяване, и над всичко – чрез безпощадна данъчна тежест, която засяга седем-осми от нацията и като взима голям процент от приходите, които и без това не стигат за покриване на базови нужди, реално в голяма степен премахва средата нужна за развитието на хората.“.
Спенсър твърди, че истинската функция на държавното правосъдие не е в това да промени цялостния баланс между справедливост и несправедливост, което според него е невъзможно, а в това да промени разпределението им – един вид взаимна застраховка срещу морални бедствия. (стр. 167)
Изборите като начин за легитимиране на властта
Според Спенсър демокрацията и изборите не легитимират държавната власт по никакъв начин. От него чуваме аргументи, много познати на съвременните анархисти, които бойкотират чисто политическите методи за постигане на промяна. На стр.134 той дава следният пример: „Но да кажем, че той [даден обикновен гражданин] не е гласувал за него (даден политик, бел. прев). Даже напротив – направил е всичко по силите си да бъде избран друг с противоположни възгледи. Какво правим тогава? Отговорът вероятно ще бъде, че взимайки участие в такива избори, той мълчаливо се е съгласил да приеме решението на мнозинството. Ами ако изобщо не е гласувал? Ами тогава той не може да се оплаче от никой данък, тъй като не е протестирал по никакъв начин срещу налагането му. Любопитно, изглежда, че човекът дава съгласието си, независимо какво направи – дали казва „да“, дали казва „не“, и дори като остава неутрален! Това е доста странна доктрина.
И така имаме нещастния гражданин, от когото се изисква да плаща пари за постигане на рекламирана полза, и независимо дали използва единственото средство да изрази отказа си, или не, ни казват, че той на практика се съгласява, стига броя на другите, които са съгласни да е по-голям от броя на несъгласните. И така ни запознават с новия принцип, според който съгласието на човек за дадено нещо не се определя от това, което той казва, а от това, което друг казва!“
Четейки горните редове, човек не може да не се сети за всички статии в медиите, които ни приканват да гласуваме преди избори, а след избори отчитат високата активност като голям процент представителност на системата – според тях нещо добро, дори и когато това означава, че резултатът е действие против волята на няколко милиона, или дори стотици милиона от гласувалите (напр. при президентските избори в САЩ).
Спенсър също така е скептичен по отношение на „мъдростта на масите“, което често се изтъква като аргумент за практичността на демократичното управление. На стр. 189 четем: „По същество попщината е обсебването на непогрешимостта. Няма принципно значение дали това обсебване се прави от един човек или от група хора. Без съмнение поразителното твърдение „Трябва да вярваш, че това, което казваме е правилно и вярно, а не това, което ти мислиш за правилно или вярно.“ звучи по-малко обидно от устните на парламентарното мнозинство, отколкото от тези на сам човек. Но все пак възниква въпроса – от каква позиция тези хора твърдят това? Откъде придобиват тази непогрешимост?“
Ограничение на сферата на действие на държавата
В глава 22-ра (стр. 171), след като е дефинирал и защитил принципа на неагресията, Хърбърт Спенсър разглежда в какви рамки следва да действа държавата на базата на този морален принцип. Тъй веднага разглежда единствената възможна държава като доброволно организирано акционерно дружество, чиято сфера на действие следва да е ограничена до гарантирането на правата на членовете му. Той казва, че ако изобщо има нужда от такава организация, повечето хора ще пожертват нещо, за да си осигурят защитата ѝ. Но, предупреждава Спенсър:
„Добавете едно допълнително задължение към държавата и веднага ще настане по-малко или по-голямо разцепление.“
Спенсър не е просто минархист, а на практика потвърждава анархо-капиталистическите си възгледи, тъй като „доброволна държава“ е оксиморон спрямо всяка съществуваща държавна организация. „Пазар на самоуправлението“ и държавата като дружество, предоставящо услуга на контрагенти е нещо, за което се застъпва принцът на Лихтенщайн в наши дни (книгата „Държавата на третото хилядолетие“, Ханс-Адам II).
За да онагледи и направи по-плътна идеята си, Спенсър развива имагинерен диалог между гражданин и представител на управлението, който пресъздавам тук в цялост, тъй като е все така актуален:
– „Данъците, които удържате са по-високи тази година спрямо предишната“, оплаква се гражданин на правителството – „как така?“
– „Сумите, гласувани за тези нови училищни пансиони и за заплатите на директорите и директорките увеличиха тегленията от нашия баланс“, отговаря правителството.
– „Училищни пансиони, директори и директорки – какво общо имам аз с тези неща? Вие не ме таксувате за тяхната издръжка, нали?“
– „Напротив.“
– „Защо, никога не съм давал позволението си за това?“
– „Вярно, но парламента, или с други думи – мнозинството от нацията, реши, че образованието на младежта трябва да се повери на нас и ни овласти да съберем необходимите суми за изпълнението на тази задача.“
– „Но да предположим, че искам сам да отговарям за образованието на децата си?“
– „Можете да правите каквото желаете, но трябва да платите за привилегията, която предлагаме, независимо дали я ползвате или не. Дори и ако нямате деца, пак трябва да платите.“
– „А ако откажа?“
– „Ако действахме по историческата практика, щяхме да ви накажем, но при сегашното положение на нещата ще се задоволим да ви връчим известие, че вече сте извън закона.“
– „Не, нямам желание да направя това. Не мога да се откажа от вашата защита.“
– „Много добре. Тогава трябва да се съгласите с нашите условия и да платите своя дял от новия данък.“
– „Вижте в каква дилема ме поставяте. Тъй като не желая да се откажа от защитата, заради която съм участник в тази политическа схема, трябва или да ви дам част от собствеността си срещу нищо, или за да имам еквивалентна защита трябва да спра да правя това, което желая.“ (вероятно се визира изселване от територията, но текстът е неясен, бел. прев.)
– „Така е.“
– „А за какво сте назначен вие, като национален директор? Не е ли за да пазите правата на тези, които са ви назначили, или с други думи – да осигурите на всеки пълната свобода да използва даденостите си по пълноценен начин, съвместима със същата свобода у другите?“
– „Да, така е решено.“
– „И е решено, че ви е позволено да намалявате тази свобода само до степен, в която е необходимо за запазване на остатъка от нея, нали?“
– „Това е очевидно следствие.“
– „Именно. И сега нека ви питам каква е тази собственост, какви са тези пари, от които под формата на данъци вие изисквате от мен допълнително? Не са ли те, които ми позволяват да си осигуряват храна, дрехи, подслон, почивка, или, за да се върнем към оригиналния израз – това, от което завися, за да мога да използвам даденостите си по пълноценен начин?“
– „Така е.“
– „Следователно намаляването на моята собственост намалява свободата ми да използвам даденостите си, нали?“
– „Очевидно.“
– „Тогава този нов ваш налог практически ще ограничи моята свобода да използвам даденостите си?“
– „Да.“
– „Е, не виждате ли противоречието? Вместо да играете ролята на защитника, вие играете ролята на агресора. Отнемате от мен и другите това, което сте назначен да пазите. Вашата основна дейност е да се грижите свободата на всеки човек да преследва обектите на своето желание да бъде неограничена, освен от същата свобода у останалите. Да намалите свободата чрез данъци или граждански ограничения по-големи от абсолютно необходимите за изпълнението на дейността си е грешно, тъй като е противно на самата дейност. И тъй като новия ви данък намалява тази свобода повече от абсолютно необходимото, то следва, че е неоправдан.“
Спенсър не се задоволява само с морални аргументи и посочва редица примери за неадекватността на държавата като стопанин и икономически агент. Посочват се множество примери – от фиксиране на цените на стоките, през глоби за продажба на кредит, през крайна регулация на търговията с безопасни игли, фиксиране на цените на труда, закон от 1533, с който се задължават фермери да гледат лен и коноп. Дава се пример и от Франция, който бихме могли да наречем съвсем открит фашизъм: Луи Блан (Louis Blanc) по времето на парламентарната монархия през 19-ти век предлага „държавата да бъде върховният регулатор на производството“ с цел премахване на бедността. В резултат на тези политики според Спенсър се стига до абсурдни регулации и съответните им глоби за шивачи и други производители, до крайно регулиране на това къде, през кои сезони и за кого може да работи даден занаятчия. Пак според него именно безумното регулиране, включващо изгаряне на продукция, която не е по стандарт, забраната на подобренията и глобите за иноваторите, са имали немалка роля във Френската революция от 1848 г., довела до избирането на Наполеон Бонапарт.
Спенсър е цветист в критиката си към евентуалната намеса на държавата, казвайки, че „… той трябва да ни покаже някакъв научен тест, чрез който може във всеки един случай да определи дали държавното управление е желателно. Между едната крайност на нулева намеса и другата крайност, при която всеки гражданин се превръща в голямо бебе с биберон, лежат множество междинни фази. Защитаващия нуждата от държавата да прави нещо повече от защита трябва да каже къде ще тегли чертата и да ни даде солидни причини защо трябва да е там, а не другаде.“ (стр.179)
Спенсър е без съмнение защитник на ненамесата на държавата в църковните дела. В критиката си към желанието на свещениците да се наредят на държавната хранилка пита: „След столетия на църковна култура, Християнството толкова плитки корени ли има в сърцата на хората, че ще изчезне без държавната поилка?“
Предсказване на социалната държава
В голяма степен Хърбърт Спенсър предсказва създаването на социалната държава каквато я познаваме днес по време, когато подобно разрастване на държавата и намесването ѝ в неща като образование, здравеопазване, наука и др. е немислимо. Спенсър обаче има прозорливостта да види наклонената плоскост дори тогава.
На стр.178 той предвижда, че след крайната регулация на производството от всякакъв тип, след фиксиране на цените на стоки и регулацията на всяка търговия, ще се стигне дотам държавата да решава какво да е съдържанието на човешките умове, какъв да е моралът и здравето им.
Започва с предвиждането за държавни училища, градски библиотеки и музеи и национални лектори, както и учени на държавна издръжка, които той нарича „интелектуално духовенство“. След това посочва, че ще възникне и „духовенство от лекари“, за което той вижда семената вече посети в профсъюзните лекари от негово време. Предвид вече постигнатото, според Спенсър е нормално следващата стъпка да е държавни погребения и продължава с:
„Изпълнили дотук комунистическият план да правим всичко за всеки, не трябва ли да се погрижим и за забавленията на хората и, взимайки примера от субсидията за операта във Франция, да направим държавни бални зали, безплатни концерти, евтини театри с актьори, музиканти и концерт-майстори на държавна издръжка, като в същото време надлежно регулираме артистичния вкус на населението, както нашето текущо правителство предложи да се направи със Съюза на Артистите.“
За Спенсър кошмарът би продължил с връщането на практиката от Норманско време да има вечерен час, след който огньовете трябва да са загасени и хората да са си легнали и предложението на държавник „да се съблюдава по време на сезона на беритба на плодовете хората да ядат само добре узрели плодове“. Много, много други примери дава за това до какви крайности може да доведе даването на повече и повече правомощия на държавния апарат и в огромната си степен предвижда не само държавите през 20-ти век, а и 21-ви век, какъвто го познаваме до момента.
За него социалната държава е един огромен кошмар и поредния аргумент за, в най-добрия случай, минархистка държава.
В заключение
Спенсър определено не храни топли чувства към държавата. Според мен той е завършен анархо-капиталист, тъй като примерите и разсъжденията му за ролята на държавата изглеждат чисто хипотетични и по-скоро разглеждат частна компания, изпълняваща функцията по опазване на човешките права, отколкото съвременна репресивна държава. Вероятно може да се направи аргумент, че е просто краен минархист, искащ да ограничи държавата само до дейности по охрана на територията и защита на правата вътре в нея. И в двата случая той си остава либертарианец, тъй като неговия възглед за общественото устройство произхожда от личните права и свободи, не търси някакво неопределено „общо благо“ и е твърд защитник на свободния пазар и застъпник за ненамесата на държавата в него.
Позовавания:
[1] Mises, Ludwig von (1920) Economic Calculation in the Socialist Commonwealth
Вижте още:
Подобни публикации
За автора
Георги Георгиев
Авторът на този блог.
