Отношение към данъците след Освобождението

Темата за насилственото отнемане на имущество под формата на различни данъци и налози е ключова за либертарианството („данъците са кражба“). Ако вземем предвид скептичното отношение към начина на изразходване на приходите от данъци на повечето съвременни българи и действията с цел избягване на данъчно облагане, то мнозинството българи са либертарианци поне по този показател.

Един поглед към неотдавнашната ни история показва, че желанието за държава с минимални правомощия и бюджет и съответно минимално данъчно облагане има дълбоки корени у нас, които не са особено повлияни дори след близо 50 години непрекъсната пропаганда при условията на брутален тоталитарен режим (1944-1989*). Такъв поглед назад към България в края на 19-ти и началото на 20-ти век намираме в Том II от труда на Иван Хаджийски „Бит и Душевност на Нашия Народ“, писан по време на Втората световна война. Хаджийски, бидейки убеден социалист, разглежда всичко през призмата на „историческата необходимост“, т.е. с тотално пренебрежение и дори присмех по отношение на индивидуалните права на човека, но това не ни пречи да почерпим фактите от неговия труд, който засяга предимно периода непосредствено преди и скоро след добиване на автономност с подписването на Берлинския договор от 1878 година (истинското Освобождение става едва през 1908 г. с обявяването на Независимостта).

Преди да започнем с основната тема, искам да спомена любопитния факт, че на стр. 110 от същата книга намираме и описание на политическия ред при славяните, който Хаджийски нарича „въоръжена демокрация“, която по негови думи се осъществява при „Липса на всякаква власт и принуда освен принудата на съвестта и на общественото мнение, т.е. липса на държава“ и „Липса на данъци и повинности за издръжката на една такава държава“. Както вече съм писал, демократичен ред е наличен и при древните българи, така че да се говори, че в България демокрацията е нов феномен и че бедите ни произлизат от липсата ни на опит с тази форма на управление е повече от несериозно.

Отношение към данъците след Освобождението и съвременни паралели

Най-обективна оценка за реалното отношение към данъците получаваме от това какви са били данъчните ставки и доколко е имало съпротива срещу повишаването на данъците, както и начините това да се прави „незабелязано“. Ето какво пише Хаджийски на стр. 447:

„Тази стопанска картина, която държеше непрекъснато ръката на бирника в джоба на дребния собственик, не бе от естество да го въодушевлява особено много. Нещо повече. В началото, поради политическа неопитност и страдание от фискален сантиментализъм, либералите прибягваха до системата на преки данъци – които са най-дразнещият начин на данъчно облагане. Едва след падането на Стамболова народняците въведоха „скубането на кокошката, без тя да кряка“, чрез системата от косвени данъци.“

Под черта виждаме и справка за данъчните приходи по вид: сравнение между числата за 1896 г. и тези през 1886 г, която изглежда така:

Година	Преки данъци (% от всички)	Косвени данъци (% от всички)
1886	30.0 млн. лв. (72.8%)	11.2 млн. лв. (27.2%)
1896	33.7 млн.лв. (49.6%)	34.2 млн. лв. (50.4%)

Година	Преки данъци на човек	Косвени данъци на човек
1886	9.64 лв.	3.60 лв.
1896	10.00 лв.	10.16 лв.

Първо, виждаме, че поради съпротивата срещу преките данъци се налага подмолното въвеждане на косвени данъци, така че реалното данъчно тегло да се увеличи без това да бъде осезаемо за населението. Косвената данъчна тежест скача над три пъти само за десет години!

В днешни дни виждаме проявление на същия подход в популярната мантра, че данъчното облагане в България е ниско, като обикновено се посочва 10%-ния данък общ доход. Той действително е сред най-ниските в световен мащаб, само че данъчна тежест в България е на нива съизмерими и дори по-високи от повечето държави в западния свят, и това е без да броим неофициалния „данък“ корупция. Ако още не сте ползвали сайта Моите данъци, за да проверите реалната ви данъчна тежест, сега е чудесен момент да го направите.

По идентичен начин оперира след падането на златния стандарт и инфлацията на националната валута у нас и по света. Инфлацията е от основните причини за неправомерното облагодетелстване на близките до държавата кръгове, унищожаването на природата с несъразмерни темпове и ред други съвременни беди.

Второ, с данни от същата книга, стр. 470, според които заплати над 30 лв. на месец се считали за много добри, можем да изчислим, че дори при 10 лв. месечен доход за този десетгодишен период реалната данъчната тежест е само 11% през 1886г. и не повече от 16.7% през 1986г. след увеличението с около 2/3 благодарение на трикратното увеличение на косвените данъци. Сравнете със сегашната данъчна тежест, която последните 10-ина години се движи малко под 40%!

И така, виждаме, че реалната данъчна ставка започва през 1886г. от ниво, което бихме нарекли десятък и за 10 години стига до едно доста по-високо ниво, което обаче остава над два пъти по-ниско от това, което сме принудени да плащаме днес.

Въпреки тези ниски от съвременна гледна точка ставки, желанието на голяма част от нашите предци е било ясно в полза на намаляване на държавните разходи и на данъчните тежести. На стр.456 четем:

„Какво иска опозицията – пише К. Иречек – естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори.“

Разбира се, Иречек е силно пристрастен в квалификациите си, защото под „полуобразования“ тук се разбира Либералната партия на безспорно начетения П. Каравелов – финансов министър и министър председател в редица кабинети в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Според Хаджийски, идването му на власт в един от случаите става след като оглавява отпора срещу нов данък върху солта. На стр. 457 четем:

„През изборните агитации либералите, знаейки, че най-чувствителният мазол на народа се намира в кесията му, бяха обещали щедро на избирателите намаление на данъците и намаление на големите сравнително чиновнически заплати.“

Имаме дори пример за данъчни бунтове в отговор на суспендирането на конституцията от княз Батенберг и управляващите:

„В опозиция някои либерали бяха проповядвали да се отказва всякакъв данък на едно министерство (на Т. Бурмов), което било погазило конституцията. Винаги възприемчиво към подобни проповеди, населението ги бе послушало. Най-богатите окръзи: Русчушкият, Търновският, Плевенският, дължаха най-много на хазната.“

Ето какво се е опитвал да направи Петко Каравелов в отговор на исканията на неговите избиратели (стр.451), след като взима властта:

„Батенберг искаше от своя министър-председател и финансов министър средства за модерно държавно строителство, за въоръжаване на войската, за декоративен блясък на новата модерна държава и нейните върховни представители. П.Каравелов, който знаеше, че тези средства трябва да се съберат от неговите избиратели, които бе спечелил в борба против налога на солта, въведен от консерваторите, стискаше скъпернически държавната кесия и не даваше дума да става за разходи вън от крайно необходимите. За да образува държавен фонд, Каравелов бе възприел правилото: колкото може повече приходи и колкото може по-малко разходи.“

Това противоречи на други изказвания на Каравелов, цитирани от Хаджийски, с които той твърдо се обявява против намаляването на данъците, както и против на намаляването на ужасно високите чиновнически заплати, което би било необходимо като един от начините да се намалят данъците без да се влезе в дефицит:

Срещу провинциалните идеолози на либерализма, които искаха да намаляват заплатите на висшите чиновници, той се провикваше: „Не трябва да въоръжаваме против нас бюрокрацията, която инак може да ни напакости.“

Какви противоречия е имало вътре в Либералната партия не е толкова интересно. Интересно е какво иска българския народ, какво му е обещавано (ниски данъци и малка държава) и какво му е дадено: увеличение на данъците с над 66% само за 10 години, през не малка част от които Либералната партия е на властови позиции. Съвременните паралели са видими за всеки от четящите, не само по отношение на данъчните ставки.

Още потвърждения за скептичността към данъчното облагане

Не, че са необходими, но са красноречиви и другите примери за скептичността към данъчната тежест и работата на държавата, които дава Хаджийски. На стр.480 например, разбираме, че:

„След Съединението сърбите, за да оправдаят едно свое военно нахлуване в България, пръснали агенти между пограничното население, които му поднасяли прошения за събиране подписи за сръбската окупация. Тези агенти, между другото, обещавали на селяните, че ако се присъединят към Сърбия, няма да плащат данъци в продължение на 5 години.“

На следващата страница пък четем за Руската имперска пропаганда:

„Когато шопите идвали в София, руски агитатори ги срещали вън от града и им казвали:

На вас не ви трябват избори, а Русия. Русия не ще данък. Русия не ще реквизиция. Русия няма да ви взема войници.“

Парадоксално, но е имало и време, когато социалистите са искали намаляване на държавните данъци и на бюрокрацията:

„Въпросът за намаление на държавния бюджет бе предмет на резолюции на социалистическите конгреси: „Конгресът, като взема предвид голямата важност за населението от намалението на държавните разходи, реши: Пресата на партията, както и отделните агитатори, да обръщат най-сериозно внимание върху нуждата от намаление до възможност на държавните разходи, като се снимат прогресивно, съразмерно с дохода, заплатите на всички изборни и държавни чиновници, като се намали числото на чиновническия персонал, като се унищожи сегашният закон за пенсиите на чиновниците, и т.н.““

Да не забравяме, че това е ставало при един много по-малък държавен апарат, разполагащ с много по-малък бюджет като процент от богатството на жителите на България.

Желание за минимална държава

На страница 481 Хаджийски обобщава отношението на българина от края на 19-ти и началото на 20-ти век така:

„Дребният собственик искаше държава, държавна власт, която да пази собствеността му, да пази тъй нужния за нейното пълнене ред, мир и тишина; искаше княз като олицетворение на независимостта ни, като шеф на държава и армия – но ако може това да става ей тъй… с по-малък масраф, някак икономично, евтиничко, за малко пари, изобщо да не става това за сметка на неговата кесия.“

Ако оставим настрана пристрастията на автора към по-голяма държавна власт и говоренето „отгоре“, нарисуваната картина ясно показва желание за минархистка държава с отговорна фискална политика – без дефицити и с максимална ефективност на вложените средства. Място за присмиване и гледане отвисоко няма – всеки, във всяко взаимодействие иска, ако може, да получи нещо с цената на минимални ресурси и това е основата на всички икономически отношения, както между хората, така и между природата и всеки от животинските видове, включително и човека. Не може и да се очаква друго отношение по темата от хора, които са стъпили здраво на земята и не паразитират върху околните.

Заключение

Отношението на обществото към данъците и към новосъздадената държава с либерална за времето си Конституция, поне според Хаджийски, рисува картина на едно изключително свободолюбиво общество, което не иска да приеме хомот, било то и „собствен“. Желанието за минимални данъци кореспондира и с желанието за минимална роля на държавата в обществото. Това е в унисон с описаното от други летописци на това време като Захари Стоянов и е в ярък контраст в наложеното, вероятно през пропагандата на тоталитарния режим, мнение, че българите сме „робски народ“, с „робска психика“ и т.н.

Как въпреки тези нагласи българите, а и не само ние, сме подчинени на държава, която уж трябва да работи в наш интерес, а всъщност работи предимно в свой е тема на следващата ми статия, в която разглеждам някои любопитни факти около създаването на младата българска държава, отново по книгата на Хаджийски. Статията е „Защо държавата не служи на хората“.

* режима в най-тежките си проявления приключва тогава, но останки от него има и до днес